Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Оказа се, че съм на покрива. Плосък, покрит с асфалтирана хартия, хлъзгав от тихия дъжд. Направих само две крачки, след което краката ми се огънаха и аз паднах върху покрива. Видях как Гюнар Воге идва след мен с железния прът в ръка. Черепът му блестеше, къдравата му коса покрай ушите беше разрошена, лицето му напомняше на стиснат юмрук, който никога нямаше да се разтвори. Той съвсем не приличаше на идеалиста — младежки ръководител, когото бях срещал преди. Сега ми напомняше само за смъртта. За най-страшната смърт от всички — моята. Няколко секунди всичко беше тихо. Огледах се. Покривът беше плосък. Само асансьорната шахта и няколко отдушника стърчаха отгоре. Около целия покрив имаше петдесет сантиметра висок кант, достатъчно висок, та човек да не се претърколи надолу, поемайки дългия път до асфалта пред блока. Но не беше достатъчен да запази човек, ако някой друг го бутне надолу.

Видях, че Гюнар Воге е доста изнемощял след първата борба. Той тръгна с тежки крачки към мен, здраво стиснал пръта, сякаш бе единственото нещо на земята, което притежаваше. Така и беше, особено в този момент. Именно железният прът представляваше единствената точка, която разделяше мен и него от първа и втора футболна дивизия. Тя ни разделяше от живота и смъртта.

Изправих се на колене, а после и в цял ръст. Поклатих тежко глава.

— Не мога да разбера това — простенах. — Просто не го разбирам. Какво постигна? Какъв бе смисълът?

— Няма смисъл. Има само действие — изръмжа той срещу мен. — Просто стигаш до нулата — до мъртва точка, когато всичко около теб се успокоява и ти остава само действието.

— И хоп, идеалистът става фашист — чух аз собствения си тих глас.

Той не отговори, но предприе бърза атака напред, почти като каратист. Направи две крачки, стъпи здраво с двата си крака на асфалтираната хартия, вдигна пръта с двете си ръце и нанесе удар.

Вече бях в състояние да се движа, но за втори път опасното за живота желязо се удари в дясното ми рамо. За втори път почувствах ужасната болка, сякаш някой ме разцепи на две. Оставаше ми само една възможност да оживея, като използвам най-мръсните си трикове и хватки.

Атакувах го с ниско наведена глава, нанасяйки му удар с крак в слабините, а със здравата си лява ръка го цапардосах по ръката, която държеше железния прът. Улучих я точно над китката, пръстите й се отвориха от болка, а прътът излетя от дланта му, описа дъга във въздуха и потъна в мрака зад бетонния ръб на парапета. Ако някой случайно разхождаше кучето си долу, можеше да се върне вкъщи с хотдог на шиш или с пилон за знаме в главата.

Той нанесе удар с другата си ръка и уцели ухото ми. Нещо в него дрънна.

Влязохме в клинч. Под ръмящия дъжд и заедно със звездите и Людехорн, като единствени зрители, ние танцувахме рядък танц, удряхме по гърбовете си с уморени юмруци, опитвахме се да се хванем един друг за шиите и да си извадим взаимно очите с подутите пръсти.

Отново се разделихме, нанасяйки удари в празното пространство и отстъпвайки всеки назад. Аз паднах. Той тръгна, клатушкайки се, към мен. Останах да лежа.

Той спря и ме погледна. Очите му бяха стъклени и празни, подобно на замазани с емайл драскотини в мръсен мрамор. У него имаше нещо трескаво, той бе като обсебен. От единия ъгъл на устата му се стичаше кръв. На челото си имаше дълбока рана, а едната му ръка висеше безжизнена. Дишаше тежко. Все повече и повече ми приличаше на призрак.

Но аз знаех, че не изглеждам по-добре. Пък и лежах, докато той все още бе в състояние да се държи изправен.

— Но защо, Воге, защо? — изхриптях аз.

— Какво защо? — отвърна ми с метален глас.

— Защо ги уби?

Той изригна яростно!

— Онова змийче ли? То ме заплаши!

Гласът му спадна и едва го чувах:

— Помоли ме да се срещнем там горе. Каза, че знаел за Венке и мен, видял ме да ходя при нея. Знаел защо съм убил мъжа й. Пълна идиотщина и лудост, но ме заплаши. Казах: окей. Ще дойда горе, Юхан. Ще дойда сам, но без пари. Той искаше пари, разбираш ли? — Погледна ме почти умолително. После продължи: — Така се срещнахме. Врънкаше ме за пари. Но аз нямах намерение да му дам и пукнат грош. Тогава извади нож и ме заплаши. Аз, който… аз, който го бях защищавал, помагал, закрилял! Наистина исках да му помогна, Веум, а той извади срещу мен нож. Борихме се за ножа. Той… загуби. Искам да кажа, че не исках да стане така, но борбата беше жестока, всичко се разви бързо и докато се усетя, той падна мъртъв. Едва тогава разбрах… Това беше самозащита.