Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Забих погледа си в нея, но тя не ме погледна.

— Познавам го от много отдавна — каза колебливо тя.

— От колко отдавна? — попита той.

— Ние ходехме известно време, трябва да е било през 1967 година, така мисля. Бяхме заедно един месец или малко повече, точно преди да срещна Юнас…

Когато изричаше името му, устата и се изпъна, сякаш искаше да го задържи, да остане в нея завинаги.

— А по-късно? — продължаваше Хамре методически.

— По-късно… — Тя облиза устни с върха на езика си. — Ние — аз го срещнах отново, там, при нас. Срещнах го случайно на улицата един ден, предобед. Той ме заговори. „Не можеш ли да ме познаеш, Венке?“ — каза той и нямаше как да не го погледна. Беше пооплешивял, но го познах, разбира се.

Тя млъкна, загледана във вплетените си един в друг пръсти на ръцете.

— И така? — продължи Хамре.

Погледна нагоре към него. В един или друг смисъл в стаята съществуваха само двама. Паулус Смит, самият аз и полицайката бяхме избледнели като кулиси, бяхме станали статисти в сцената в килията, която се разиграваше между Хамре и нея. Те кръстосваха погледите си като остриета, почти без да се предизвикват един друг.

— Вие сте възобновили отношенията си? — каза Хамре.

— Ние възобновихме отношенията си — каза тя с нотка на сарказъм в гласа си. — Това звучи като уговорка на делови хора или нещо подобно. Да, ние възобновихме отношенията си, но не веднага, а след известно време. Той каза… той каза, че ме е търсил и намерил, че се е преместил там, извън града, и си е намерил там работа само за да има шанса да бъде в близост с мен и да ме среща. Това… това ми направи силно впечатление.

— Мога да го разбера.

— А, нима можете? Аз, аз отдавна бях започнала да чувствам как щяха да се развият нещата, какво щеше да стане с Юнас и мен. И аз, аз имах нужда от нежност, от любов. Аз обичах Юнас, както и продължавам да го обичам, както ще продължавам да го обичам, докато умра, въпреки че той вече е мъртъв. Това — между Гюнар и мен, това беше нещо друго. Искам да кажа: то също беше доста едностранно, както връзката между Юнас и мен. Но този път едностранчивостта беше от другата страна, не от моята, това искам да кажа.

— Значи вие започнахте връзка с него?

Тя кимна мълчаливо и преглътна. В очите й примигваха бледи пламъчета.

В главата ми нещо чукаше — започваше силно главоболие. Паулус Смит я гледаше мрачно. Самата тя гледаше само Хамре.

— Кога се случи това? — попита Хамре. — Преди или след като се разделихте с Юнас?

Тя пророни с усилие:

— Преди! Но не беше нещо особено, не беше изневяра, а и не беше причината, поради която… не, не по този начин. Между мен и Юнас всичко беше свършило — отдавна. Аз чувствах това с всяка клетка на тялото си, сякаш любовта, която гореше в мен, бе замръзнала, превърната в лед, бе затворена завинаги на тъмно в най-мрачните дълбини на същността ми. Разбирате ли? Това се случи само няколко месеца, преди Юнас да ме напусне. Но преди .

— Може ли да се помисли, че именно поради това вашият мъж ви е напуснал?

— Кой? Юнас ли? Никога! Та самият той имаше нея — другата. Сулвай или нещо подобно. Не вярвам, че той въобще е узнал нещо за Гюнар и мен. Не, това си остана между нас двамата. Бяхме възможно най-дискретни. Срещахме се много рядко, само когато бяхме абсолютно сигурни, че никой няма да ни забележи. Най-често се срещахме при него — по-рядко при мен. Но при него беше по-сигурно. Там ни беше по-добре.

— Добре ли ви беше заедно?

Отново пренебрежителен поглед.

— Добре? Толкова добре, колкото може да бъде на двама възрастни, когато са заедно и са достатъчно разочаровани и огорчени. Беше хубаво, защото можехме да дадем нежност за нежност! Хубаво ни беше да я делим, въпреки че я пазехме в тайна. Трябва да разберете, че аз произхождам от среда, изключително строга към подобни неща. Изневярата в тази среда се смята за непростим смъртен грях независимо от обстоятелствата, които са я причинили. Изневярата на Юнас не оправдава моята, не я прави нормална. Разбирате ли?

Хамре започна:

— Вие говорили ли сте си някой път за… — Той преглътна края на въпроса и го зададе по друг начин: — Вие можете ли да ми кажете, госпожо Андресен, какви мотиви би имал Гюнар Воге да убие вашия мъж? Той беше ли ревнив?

Тя поклати неразбиращо главата си:

— Та ние бяхме почти разведени. Не е имало никакъв мотив. Всичко вече беше свършено — между Юнас и мен.

— Но не що се отнася до чувствата. Имам предвид вашите чувства.