Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Процедих бавно през зъби:

— Самозащита? А когато уби Юнас Андресен, пак ли беше самозащита?

— Юнас Андресен? — Той ме погледна втрещен.

— Юнас Андресен! Не четеш ли вестници, човече? Не четеш ли поне как се казват онези, на които отнемаш живота?

— Значи ти нищо не си разбрал. Аз я обичам! И я обичам от единайсет години, Веум. След двата месеца през 1967 за мен съществуваше само тя. Нима бих могъл да й причиня болка? Нима бих могъл да я нараня? Нищо не знаеш за любовта, Веум, щом можеш да заявиш подобно нещо. Исках да я милвам по косата, да я целувам, да се любя с нея, но никога не бих убил този, когото тя обичаше. Защото тя го обичаше. Това беше най-отчайващото. Тя го обичаше също така безнадеждно и безсмислено, както аз обичах нея.

— И тогава ти дойде наум, че ако го отстраниш, то…

Воге направи пет-шест уморени крачки по асфалтирания покрив и ме ритна право в лицето с подметката си. Поех ритника, какъвто съм си услужлив. Тилът ми се удари в покрива, а в главата ми сякаш се втвърди новоизлят асфалт, отпечатал стъпките на немирни деца. Прехапах си езика и усетих как устата ми се напълни с топла кръв.

— Не, по дяволите — изрева той над мен. — Не съм го убил аз!

Той вдигна глава и зави като таласъм срещу невидимата луна:

— Аз не съм убивал Юнас Андресен! Чувате ли?

Наведе се над мен и ме хвана за яката на якето. Вдигна ме с последни сили и ме удари с глава в лицето. Увиснах в ръцете му. Той залитна напред и ме повлече със себе си, след което рухна заедно с мен. Лежахме на един или два метра от бетонния ръб на покрива.

Изправи се на колене и започна да ме тегли към ръба.

— За бога, каквото и да става, аз ще убия Варг Веум и това ще бъде последното нещо, което ще направя! — мърмореше той под носа си.

— Наистина ще е последното — опитах се да се шегувам.

После стиснах зъби и скочих на крака. Сега стоях аз, а той бе на колене. Погледна ме с очи, в които се четеше молба и омраза.

— Единайсет години, Веум — изхленчи той. — Нищо. Никаква любов, никаква радост. Само омраза и недоверие и тежка, тежка самота. И една мечта. Аз я намерих тук. И си намерих такава работа, че да съм в близост до нея.

— Нищо не разбирам — казах.

Той се метна към гърлото ми, стисна го и ме притисна към бетонния ръб. Отстъпих назад, почувствах дълбочината зад мен, усетих раззиналата се паст на празното пространство. Тогава събрах всички сили и му нанесох страшен удар в тила. Той се строполи върху мен, а аз политнах назад. Паднах почти върху бетонния ръб и усетих как няколко секунди се люлях като махало: хип-хоп, хип-хоп. След това панически изпълзях отново на покрива.

Воге се надигна отново. Надигна се като феникс от пепелта. Свих юмруци и го повалих с един удар. Сега погледът му стана стъклен.

Докато почти го влачех към вратата на асансьора, към сигурността вътре в нея, той мърмореше едва разбираемо:

— Аз не съм убивал Юнас Андресен, Веум. Не съм го убивал…

От очите му течаха сълзи и се смесваха с кръв и дъжд.

В момента, в който го тикнах през прага на кабината, той изкрещя, сякаш минавахме през входа към Хадес:

— Ти ще гориш в ада за това, Веум! Ти ще гориш!

Чух собствения си глас като чужд:

— Разкажи това на полицаите. Там долу тях ги използват като портиери.

Якоб Е. Хамре почти не продума по пътя към града. Обърна се към мен само веднъж и каза почти грубо:

. — Имаш ли представа какво щяхме да правим с теб, ако не беше довел Воге със себе си?

Не му отговорих, а и той не поясни какво са щели да правят с мен. Изглежда, си запази правото за друг път.

Когато пристигнахме в участъка, Хамре се обърна към един от другите полицаи:

— Намери Паулус Смит. Помоли го да дойде тук колкото е възможно по-бързо.

После ми каза:

— Ще чакаш тук Смит. Ще направим вечерно посещение на приятелката ти и мисля, че ще е най-добре и ти да присъстваш, иначе няма да можеш да заспиш, нали.

Без да дочака отговор, той изчезна в асансьора и се отправи нагоре по етажите.

Отново останах сам във вестибюла. Поради липса на коледна елха там бяха инсталирали в единия от ъглите униформен полицай. Той стоеше вторачен пред себе си и сякаш очакваше някой да струпа новогодишни подаръци в краката му. Но трябваше да почака още няколко месеца. По-точно казано, той трябваше да почака още един период, равняващ се на цяла бременност, преди отново да настъпят коледните празници.

Навън хората с вечерни лица караха автомобили със запалени фарове. Други седяха подредени в дълги жълти автобуси и гледаха навън през блестящите им прозорци, както ни гледат непознатите лица от чужди фотоалбуми.