Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Паулус Смит пристигна след около двайсет минути с такси. Той дойде при мен с доволен израз на лицето, сграбчи с двете си ръце едната ми ръка и каза:

— Блестяща работа, Веум. Чувам, че си намерил един убиец.

— Той ме намери — казах аз. — И за съжаление вече си беше намерил и нов труп.

— Какво говориш? — каза развълнуван той.

Разказах му какво се беше случило, докато чакахме Якоб Е. Хамре да се върне долу. Той все повече и повече се вълнуваше. Тъкмо свърших, и вратата на асансьора се отвори. Хамре излезе.

— Добър вечер, Смит — каза делово той. — Тя е в стаята за посещения, чакат ни.

Без да кажем нищо повече, ние тръгнахме надолу към подземието.

Бяхме петима души в голата стая за свиждане — две жени и трима мъже.

Венке Андресен седеше сама от едната дълга страна на масата. Паулус Смит и Якоб Е. Хамре се настаниха срещу нея от другата страна на масата. Седях на ъгъла между същата дълга страна и едната къса страна на масата, а униформената полицайка седеше на един стол до вратата.

Венке Андресен изглеждаше по-напрегната, отколкото последния път. Кожата на лицето й ми се струваше още по-изопната, а трескавият блясък в очите й бе още по-силен. Ръцете й лежаха скръстени върху масата и можеше ясно да се види как играят мускулите под кожата, как тя се мъчи да ги накара да се успокоят, да лежат спокойно, преплетени една в друга, като двама изтощени борци.

Паулус Смит имаше вид на човек, който току-що е бил измъкнат от хубава компания на чашка. Кожата на лицето му пламтеше с червена жар, лумнала под шоколаденокафявия й тен, а в очите му блестеше нещо жизнерадостно, сякаш все още не се беше освободил от смеха, предизвикан от последния хубав виц, който беше чул. Тебеширенобялата коса му придаваше ореол на чистота и непогрешимост. Той имаше наистина блестяща външност за един адвокат.

Жената полицай ми навяваше мисълта за глава от лош роман, която всеки отказва да чете. Косата й беше съвсем гладко опъната назад и събрана на кок на тила, откривайки цялото й лице, което съвсем не беше толкова прелестно, че да се показва по такъв начин. По време на целия сеанс тя гледаше вторачено пред себе си и не преместваше погледа си нито на сантиметър встрани или нагоре.

Самият аз сигурно не съм изглеждал много хубаво. Когато стиснах ръката на Венке Андресен, тя каза:

— Всеки път, когато те видя, Варг, всеки път някой е правил нещо с лицето ти.

Тя ме погледна много внимателно, сякаш искаше да се увери, че наистина говори с мен.

След като всички седнахме, около масата настъпи напрегната тишина. Атмосферата бе нажежена, пълна с очакване, сякаш всички чакаха момента, в който някой от нас щеше да наруши тишината с внезапен вик или щеше да подскочи нагоре и да направи нещо неочаквано и безразсъдно. Но никой не очакваше нещо друго, освен Якоб Е. Хамре да даде ход на представлението.

Всички седяхме и го наблюдавахме: Паулус Смит в радостно очакване, Венке Андресен измъчена и напрегната, а аз с трепкащо у мен чувство на неудоволствие.

Но ето че Якоб Е. Хамре протегна едната си тънка ръка с дълги пръсти и включи касетофона.

С писклив и монотонен глас Хамре разказа къде се намираме, коя дата сме и колко е часът, съобщи имената на лицата, които бяха в стаята. После направи кратка пауза и се обърна направо към Венке Андресен:

— Току-що арестувахме Гюнар Воге.

Всички я погледнахме. Видяхме как късото изречение се заби в кожата й, премина през нея и излезе обратно през очите й. Те станаха големи, а устата заприлича на кръг под носа й. От там излезе дълбока въздишка. Тя гледаше смутено, изреждаше с поглед лицата ни, сякаш търсеше някакво обяснение, утеха или нещо друго. Но ние не проронихме нито дума. Само гледахме как думите се забиват в нея, как мисълта й взе да се напряга и как от очите й внезапно закапаха сълзи.

— Гюнар? — каза тя.

Пауза.

— Той ли е…

— Той е убил Юхан Педершен — каза Хамре.

Тя го погледна съвсем неразбиращо.

— Кого?

— Джокер — поясних. — Тази вечер.

Тя заклати глава:

— Убил е Джокер — тази вечер? Но… а Юнас? Защо е трябвало да го… Не мога да проумея, че…

— Доколко добре познавахте вие Гюнар Воге, госпожо Андресен? — прекъсна я Хамре. Гласът му беше твърд, но приятелски. Под привидното му добродушие обаче проникваше едва сдържана нетърпеливост, усещаше се решението му да завърши докрай започнатото.

— Аз… — поде тя.

После прехапа устни и почервеня. Топлината и изби отвътре и тя изглеждаше така, сякаш е осъзнала вината си, както изглеждаме всички ние, когато изведнъж почервенеем.