Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Венке започна своя разказ:

— Качих се горе с буркана конфитюр и тогава, тогава той вече беше влязъл вътре. Малко се ядосах. „Ти вече не живееш тук, Юнас — казах аз. — Ти вече нямаш никаква работа при нас, за да си отключваш и да влизаш тук.“

Той изглеждаше много измъчен, започна да се оплаква, че не е добре с парите, че е закъснял с изплащането на издръжката, че едното било свързано с другото. Не знам какво се случи с мен, изведнъж пред очите ми причерня. Помислих си за това, че той именно беше разрушил всичко със своята изневяра, че именно той ме беше накарал и аз да изневеря, да извърша един смъртен грях. Както си стоях с буркана конфитюр в ръка, аз го хвърлих към него. Улучих го в челото и видях каква страшна болка му причини този удар. Той, той винаги е бил доста избухлив и ме удари. Удари ме с опакото на ръката си през лицето и аз залитнах назад към скрина. Ръбът на скрина ме удари в реброто, страшно ме заболя. Дръпнах чекмеджето, в което лежеше ножът, и… и отвърнах на удара му, нанесох му удар с ножа. Острието му просто потъна в него, а аз… Той се наведе напред с учудено изражение на лицето, дори не съм сигурна дали въобще беше видял ножа. „Какво направи, Венке?“ — попита. Но аз не исках той да ме гледа с обвиняващите си очи, така че извадих ножа и отново го забих в него, и отново — и още веднъж. Той тръгна към мен с подкосени крака и после… падна. — Тя гледаше с невиждащ поглед пред себе си. — Остана там да лежи. Аз… аз просто минах покрай него, отидох до вратата, отворих я и излязох навън. Спомням си, че извиках за помощ. Не си спомням какво стана, мисля, че загубих съзнание. Спомням си колко парализирана бях след това, когато вие дойдохте, първо Варг, а после… — Гласът й заглъхна. Знаехме останалото. — Така бързо — отрони тя — да се сложи край на един живот. На два, на три. На моя и на този на Гюнар също.

— И на живота на Роар — напомних.

— Да, Роар — каза унесено тя, сякаш произнасяше името на далечен роднина, на човек, когото беше познавала някога, преди много, много време.

Останахме, обгърнати в мълчание.

След известно време Хамре протегна ръката си напред и изключи касетофона. В стаята настъпи тишина.

Тогава стана Смит, надигна се тежко.

— Прекрасна работа за защитата, Веум — каза саркастично той, тъмен като облак.

Хамре и аз станахме едновременно. Казах му:

— Мога ли да остана насаме с нея — за няколко минути?

Той ме погледна с неподвижно лице.

— Повече от това не би могъл да навредиш — каза.

След това кимна и напусна стаята заедно със Смит.

Жената до вратата остана да седи, но тя не ме засягаше. Считах я за част от инвентара.

Направих две крачки напред към Венке Андресен, опрях се тежко с ръце на масата и се наведох напред към нея. Тя обърна лицето си нагоре към мен, погледна ме, със същите очи и същата уста. Но аз никога вече нямаше да я целуна. Вече го знаех. Аз никога повече нямаше да я целуна.

Казах:

— Съжалявам, Венке. Но бях принуден да го кажа. Просто така стана. Вярвах ти през цялото време. Бях сигурен, че си била невинна, че не ти си го извършила. Но когато най-накрая ми стана ясно, че си ме излъгала и аз разбрах всичко — тогава трябваше да го кажа. Надявам се, че не се сърдиш.

Тя кимна мълчаливо.

— Аз, аз бях наистина радостен, че те срещнах. Тебе и Роар. Тези няколко вечери там, при теб… аз не съм… отдавна не съм се чувствал така стоплен и отпуснат, както след тези няколко часа, когато си приказвахме. При други обстоятелства — кой знае? Може би ние… щяхме да се намерим един друг. Може би щяхме да бъдем заедно — като успокоение.

Тя мълчаливо ме погледна.

— Но сега е вече много късно, Венке, много късно.

— Съжалявам, Варг… Не съм искала това.

Погледнах надолу към нея, опитах се да запомня лицето й за последен път. Очите, устните, гладката кожа, болезнения израз на лицето и…

И си помислих за Роар. Помислих си за бащата, който тя беше отнела от него, и за майката, която беше на път да му отнеме след известно време.

Какво щеше да стане с него? Какво щеше да стане с нея, с мен самия? Къде ли щяхме да бъдем всички ние след пет години? След десет? Страшно много въпроси, а имахме само един живот, през който да им бъде даден отговор. Просто само един живот, отлитащ така бързо. В един миг е в ръцете ти. В следващия миг някой ти го отнема със сила и ти, паднал на тротоара, зяпаш подире му.

Изправих се до ръба на масата. Чух собствения си глас, който изрече:

— Имаме уговорка, запиши си, в шест часа следобед, след хиляда години, считано от днес.