Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Тя не отговори. Виждахме как се опитва да намери необходимите думи. На няколко пъти отвори устата си, сякаш да започне да говори нещо, но от нея не излезе нито звук.

Хамре каза:

— На вас ви е напълно ясно, че независимо от случилото се тази вечер, уликите против вас, че сте убили мъжа си, продължават да са все така силни?

Този път Паулус Смит се намеси:

— Чуйте, Хамре, нямате право така да… — Той погледна към мен, очаквайки поддръжка. След като аз не казах нищо, продължи: — Този Гюнар Воге уби днес вечерта момчето и доколкото разбрах, е признал.

— Неофициално — заяви Хамре.

— Да, но все пак — продължи Смит. — А мотивите са ясни: момчето е знаело нещо за него, знаело е, че Воге е убил Андресен, то се е намирало близо до блока заедно с Веум, който е тук, и може би е могло да види нещо, което Веум не е видял…

— Нима? — обади се кисело Хамре.

— С деветдесет и девет процента вероятност — продължи Смит. — Ето как е станало: той, Гюнар Воге, намушква Юнас Андресен и изчезва в асансьорната шахта, срещуположна на тази, от която е дошъл Веум. Когато тази вечер Воге е разбрал колко много е знаело момчето, останала му само една възможност, за да запази всичко в тайна. Това е толкова просто, Хамре. Другояче не може и да бъде.

Облегнах се тежко на ръба на масата, заковах погледа си във Венке Андресен и казах:

— Ти ме излъга за Гюнар Воге, Венке.

Другите замълчаха. Венке Андерсен обърна бавно лицето си към мен. Тя ме погледна с големите си тъмносини очи, които бях видял за пръв път преди по-малко от две седмици.

Погледнах устата й, устните, които бях целувал и които се бях надявал да целувам отново. Погледнах лицето й, спомних си колко меко и спокойно изглеждаше то, когато го бе обърнала към мен, когато я целунах онзи първи и единствен път.

Аз продължих:

— Ти ме излъга. За всичко друго каза истината. Успях да проверя останалото, доколкото ми се удаде. Именно ти ми каза какво представлява Рикард Люсне. Той беше принуден да си признае, че ме е излъгал, когато го засякох с твоя отговор. Но когато те попитах за Гюнар Воге, ти ме излъга, защо, Венке, защо?

Тя извърна лице и погледна към Хамре, сякаш искаше да се защищава от мен в този момент и сякаш очакваше от него да й помогне. После каза:

— Не разбирам защо Гюнар би трябвало да има… защо му е притрябвало да убива… Юнас.

— Да — казах аз. — Ти не разбираш това, а и ние също не го разбираме. Но всъщност нищо не е толкова чудно, когато всяко нещо дойде на мястото си. Защото не Гюнар Воге е убил Юнас. А ти.

Тя бързо обърна лицето си, този път към мен, което изведнъж стана яркочервено.

Паулус Смит каза:

— Моля те, Веум, тук седи…

Якоб Е. Хамре се наведе вкаменен над ръба на масата с напрегнат израз на лицето.

— Ти си го направила — казах, — именно ти. Ала ние просто не го виждахме. Аз просто не го видях. Сега обаче е съвсем ясно. Защото именно поради това излъга.

— За… за… защо? — каза тя.

— Ти излъга, за да не издадеш, че си имала нещо общо с Гюнар Воге, а си била при него, ровила си в чекмеджетата му и си намерила там ножа, с който си убила Юнас.

— Той сам ми го даде! Гюнар…

— Аха? Защо? Това трябва да означава, че вие сте планирали…

— Ти нищо не разбираш, Варг. Наистина мисля, че нищо не разбираш. Да, аз получих ножа от Гюнар, но не защото аз… не защото ние сме планирали… Това стана, защото трябваше да имам нещо да се защищавам, в случай, в случай че Джокер и бандата му не ме оставят на мира, в случай че продължат да ни тормозят. Аз, аз го бях приготвила да ми бъде под ръка в най-горното чекмедже на скрина, вън в антрето, ако те се опитат да влязат насила или нещо…

— Но никой не се е опитал да влезе насила. Единствено Юнас е дошъл. И ти именно него си убила.

Тя заекна:

— Т-т-това беше безсмислено. Това беше неразбираемо, това никога не трябваше да се случва, но…

Хамре се намеси и каза с повишен, излязъл от обичайното за него равновесие, глас:

— Разкажете сега всичко спокойно и поред, госпожо Андресен. Разкажете ни какво се случи.

Тя го погледна почти с благодарност. Усетих как в мен нещо се свива и изведнъж се почувствах безкрайно самотен, толкова самотен, колкото може да бъде само човекът. Отново погледнах вплетените й здраво един в друг пръсти. Те приличаха на сплетените пръсти на влюбените, когато седят притиснати един в друг и мечтаят. Но тя не мечтаеше заедно с някого, а сплиташе пръсти единствено със самата себе си. Може би обичаше единствено самата себе си, което впрочем става ясно, щом всяко нещо дойде на мястото си.