Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Тя ме погледна объркана:

— Какво имаш предвид?

Вдигнах рамена:

— Просто си спомних нещо, което бях чел някъде.

После се обърнах и бързо излязох от стаята, без да затварям вратата след себе си и без да се обръщам назад.

Навън стоеше Хамре и чакаше.

— Смит вече си тръгна. Струва ми се, че не би желал да те вижда повече тази вечер — каза той. — Мога да го разбера.

Погледнах го.

Нетърпението вече съвсем го беше обзело, очите му дори го издаваха. Той каза:

— Какво в края на краищата смяташ, че постигна?

Казах:

— Постигнатото е постигнато.

— Ние седим пак с абсолютно същия убиец. Ние седим пак с абсолютно същия отговор на проблемите, които ти дадох последния петък. Единствената разлика, която настъпи, е, че междувременно един мъж е убил едно момче.

— Може би отговорът е същият — казах аз. — Но истината винаги има много страни. Междувременно аз разговарях с няколко души, така че въпреки всичко отговорът не е съвсем същият.

Хамре каза уморено:

— От време на време си мисля, че единственото нещо, което можеш да правиш, е да си чешеш езика, Веум. Това е единственото нещо, което аз съм те виждал да правиш. Това, от което аз се интересувам, са фактите. А фактите ми казват, че от последния петък насам един мъж е станал убиец, а едно момче е станало труп. Мъжът е можел да продължи своето не съвсем щастливо съществуване, а въпреки че бъдещето на момчето не е изглеждало светло, все пак това са били два живота, Веум. Две възможности, от които някога е можело да произлезе нещо. А ти си сложил край на тези възможности. Разбираш ли това? Разбираш ли това?

Разбрах. Не отговорих. Качихме се мълчаливо по стълбите и аз си тръгнах за вкъщи.

На следващия ден отново бях в полицейското управление, още веднъж ме разпитваха за това, което се беше случило предишната вечер, после подписах протокола, без да го чета, и напуснах сградата, без нито един човек в нея да извика „ура“, без някой да сипе конфети по пода, по който стъпвах.

Навън от запад се трупаха тъмни облаци. Небето си обличаше траурна премяна.

Тръгнах бавно надолу по улицата към кантората си. После изкачих стъпалата нагоре, стигнах до вратата с правоъгълните прозорчета, влязох вътре и отидох до бюрото си. С показалец написах инициалите си в прашния слой върху плота на бюрото. Написах ги, за да бъдат всички сигурни, че това е моята кантора, въпреки че аз невинаги се намирам в нея.

Седнах зад бюрото. Главата ми бе празна, а сърцето — студено като камък. Над замъка на крал Хокон 20 20 Средновековен замък в Берген, днес музей. — Б.р. се подаваше силуетът на нефтена сонда в залива на Скюте. Две епохи, разделени от около седемстотин години.

Потърсих в бележника си един телефонен номер, който бях записал няколко дни преди това. Намерих го, седях и го гледах, като че ли беше магическа формула — вълшебен ключ за бъдещето.

Набрах номера. Дамата от централата се обади и аз казах:

— Мога ли да говоря със Сулвай Мангер.

С Ялмар Нюмарк се запознах в заведението, където свикнах да се отбивам в онази зима, когато Сулвай ме напусна.

Направил ми бе впечатление още преди запознанството ни. Имаше волево лице, характерен орлов нос, тъмни и живи очи, дълбоко хлътнали в кухините, енергична челюст. Прецених, че е на около седемдесет години. Косата му бе почти побеляла и заресана назад така, че се откриваха дълбоките бръчки, прорязали челото. Имаше навика да седи с вестник, навит на руло в едната си ръка, макар че рядко го виждах да чете. Най-често използваше вестника, за да подчертава важните моменти в разговора, удряйки с него по масата.

Тялото му бе силно развито и това го правеше да наглежда набит, въпреки че бе висок поне метър и осемдесет. Коремът му не бе отпуснат, а стегнат като при повечето възрастни, но силни мъже, с очертани през дрехата мускули. В заведението седеше най-често сам, обикновено на една или две маси разстояние от мен, но от време на време си имаше компания. Случваше се да се срещнем на изхода и не след дълго усетих, че и той е започнал да ме забелязва. Погледът му бе изпълнен с ироничен блясък и веднъж, когато отново се сблъскахме на вратата, той ми подхвърли мимоходом:

— Пак на чашка, а? — И отмина, преди да му отговоря.

Заведението се намираше съвсем близко до моята кантора, та прескачах там почти всеки следобед през седмицата. За своето съществуване то сигнализираше още от входа си, белязан с типичния за подобни заведения вид. По всяко време на деня там се кандилкаше по някой сръбнал клиент. На пийналите гости на заведението неговият портиер оказваше любезна помощ. Той им показваше посоката, в която трябваше да си тръгнат, или ги придържаше, докато дойдеше такси, извънредно необходимо за повечето от тях.