Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— С други думи, видът ми е окаян.

— Не бих казал окаян, но не и на преуспял човек. Не си в крак с модата и защото парите не ти стигат. Въпреки че… Има нещо, което ме смущава. В теб долавям сякаш стила и манталитета на онези, които упражняват свободни професии. И то без особен успех, разбира се.

— Това надали може да се скрие.

— Но зелената ти шапка малко ме обърква. Тя създава впечатление, че работиш на открито — като инженер или нещо от този род.

Донесоха поръчаната храна и аз се зарадвах, че се създаде кратка пауза, в която наблюденията му щяха да поизбледнеят.

Ялмар Нюмарк чупеше филиите хляб на залъци, сякаш бяха просфори, които обаче разпределяше само на себе си и ги топеше в соса на ястието. Продължи монолога си, преглъщайки.

— Мога да си те представя в някоя, да речем, канцеларийка във фирма за търговия на едро от железарския бранш, със секретарска заплата и сигурно без особени задължения, но…

Реших, че достатъчно съм го слушал, и неочаквано казах:

— Аз съм частен детектив.

За миг той остана зяпнал над чинията. После преглътна храната, сграбчи оставения до ръката му вестник, навит на руло, и като удари с него по ръба на масата, се провикна:

— Дявол да го вземе, такова нещо не съм очаквал!

— Сигурен съм.

— Значи ти си бил експертът на тази маса. Да чуем тогава какво мислиш за мен.

Бързо го огледах: бяла риза, широка, позацапана вратовръзка, кафяв костюм с кройка от началото на шейсетте години, пожълтели от никотина пръсти с изпочупени нокти.

— Пенсионер — рекох.

— Е да, а преди това?

Посочих с вилицата си към него:

— Доколкото имам дарбата да отгатвам, мисля, че си бил полицай.

— Правилно.

— Излиза, че сме с близки професии.

— Да, всъщност сме колеги.

— Само дето аз съм доста изпаднал, а ти отдавна си пенсионер.

Известно време продължихме да се храним мълчаливо, след което го попитах:

— Кога се пенсионира?

— Преди десет години. Оттеглих се през седемдесет и първа.

— И как прекарваш времето?

Нещо проблесна в очите му и той ме погледна, хитро усмихнат.

— Ровя се тук-там. Преглеждам стари дела. Неразкрити.

— В криминалния отдел ли служеше?

— Ъхъ… ъхъ… — кимна той и двамата продължихме вечерята си.

През този ден не научих нищо повече, но след това често обядвахме заедно или просто пийвахме по чаша бира.

По онова време водех съвсем редовен живот. Пет дни седмично киснех в кантората си. Изпълнявах поръчки на една застрахователна компания и работата, която извършвах за нея, ми осигуряваше достатъчно средства, за да мога да държа главата си над водата, поне докато дъното бе плитко. Три-четири пъти седмично се отбивах в заведението и там най-често седях на приказки с Ялмар Нюмарк. През останалите дни си устройвах кросове на дълги разстояния през пресечени местности или по асфалт, в дъжд и лапавица.

Към чашите бира, които изпивах в заведението, аз прибавях у дома и по няколко глътки от шишето с водка, но тежките кросове поддържаха равновесието в организма ми, та ако наистина се износвах, това ставаше все пак твърде бавно.

През почивните дни на всяка втора седмица ми гостуваше Томас — вече десетгодишен, — гледаше ме с умни и сериозни очи и ми разказваше за футболни мачове, които бях пропуснал, за книги, които не бях прочел. Бракът ми с Беате бавно се превръщаше в далечен спомен, подобно на спомените за местата, където бях прекарал детството си. Преди да срещна Ялмар Нюмарк, най-голямото събитие за мен бе новата помощничка на зъболекаря, чийто кабинет се намираше до кантората ми. Само подир няколко седмици тя започна да ми се усмихва, когато се разминавахме по коридора.

Лятото настъпи внезапно в началото на май. Жегата притисна града. Хората бършеха потта от зачервените си лица и отново копнееха за студените дни. Мечтата им се сбъдна. Лятото свърши към седемнайсети май и небето пак се навъси. Не минаха и няколко дни, когато на всички ни се струваше, че слънце сякаш никога не е имало и вече никога не ще има.

През един от тези дни, когато небето бе надвиснало над града като мокро вълнено одеяло, в кантората ми позвъни мъж, който не пожела да каже името си.

— Всякакъв род поръчки ли приемате, Веум? — попита той.

— Зависи — отвърнах.

— А какви не приемате?

Бях доста уморен и отсякох!

— Кажете, с какво бих могъл да ви бъда полезен?

— Струва ми се… Моята жена ми изневерява.

Не му отговорих. На другата страна на залива личаха очертанията на старата шхуна „Министър Лемкул“, начоголена от туристи. Напомняше препариран лебед, пълен с насекоми.