Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Погледнах Ялмар Нюмарк. Едро изсеченото му лице бе сурово и затворено. Помътнелите му очи гледаха някъде надалеч, надалеч. Той седеше изправен до ръба на масата, с леко наклонена назад глава и с поглед, зареян над главата ми. В едната си ръка стискаше навития вестник, другата бе отпуснал до бирената халба.

— Защо не ми разкажеш за „Пофугл“? — подканих го аз.

Въпросът ми го върна отново към действителността.

— Това пък защо? — попита недоверчиво.

Направих неопределено движение:

— Интересно ми е.

Той ме погледна мрачно. После лицето му сякаш изведнъж се проясни.

— Прощавай, днес не съм на себе си. — Огледа се. — Обстановката тук ми действа на нервите. Я да идем у дома при мен. Там съм скътал и една бутилчица. Ще ти разкажа всичко.

Допихме чашите си и станахме. Дъждът навън нахлуваше като че на приливи откъм морето и струите му шибаха лицата ни: дълги, лепкави струи, които сякаш се забиваха в косата, в кожата на главата и в дрехите, внушавайки чувство за прогизналост и печал. Горе по планинските склонове дърветата се олюляваха раззеленени и бременни. В градините покрай пътя към планината първите бледи люлякови цветове се бяха вкопчили здраво в клоните на храстите подобно на задрямали синьо-бели прилепи. Но тежкият им наситен лъх не стигаше до нас, тъй като бяхме застанали под дъжда, на обветрения тротоар до пустинния кей. Не издържах и се огледах — за вълка.

Никъде не го зърнах, но прокарах ли ръка по лицето си, усещах белезите, които ми бе оставил с ноктите си.

За пръв път аз и Ялмар Нюмарк излязохме заедно от заведението.

Ялмар Нюмарк живееше на четвъртия етаж в неизмазана тухлена къща в долната част на улица Скотегатен. Жилището се състоеше от две малки стаи, кухня и тясна, примитивна тоалетна с вход от вътрешния двор. Малка врата водеше от кухнята към аварийната стълба. През сиво-белите пердета се виждаха къщите надолу по Ньостегатен и отсреща — Пуддефиорд, където корабчета на Ашкьойската фериботна линия сновяха насам-натам в дъжда.

Преди да влезем в холчето, ние си взехме по една чашка от кухнята. Когато вече се настанихме там, Ялмар Нюмарк измъкна неотворена бутилка ракия от кафяв лакиран шкаф. В тази стая прозорците бяха позатулени от слънцето и гледаха към Клостерейт.

Ялмар напълни чашите.

— Наздраве!

— Наздраве!

Ракията разпали гърлото ми и бавно се стече по тялото ми, сгрявайки го, а в стомаха ми сякаш разцъфна кехлибарена роза.

Ялмар Нюмарк се бе настанил в дълбоко кресло, с подлакътници от светло лакирано дърво, а аз — в тапицирано, със сиво-зелена дамаска. До стената, встрани от шкафа, имаше стар стол, а между нас — масичка, застлана с доста износена покривка. Горе на шкафа се виждаха няколко пожълтели семейни снимки, а на една от полиците му видях евтини книги с подгъвани при прочита страници. До черната кахлена печка, край едно празно дървено сандъче, бяха натрупани вестници. Към следващата стая водеше светлозелена врата, до която се мъдреше телевизорът, а на пода до него — портативно черно радио.

— Оглеждаш? — попита Ялмар Нюмарк.

— Стар навик.

— Познат ми е — кимна той.

Обиталищата на хората разкриват за тях много повече, отколкото може да се предположи. Добрият следовател винаги извършва подробен оглед на местопроизшествието не само за да открие евентуални улики, но и за да си изгради определена представа за жертвата.

Отпи от чашата и продължи:

— Виждаш, че съм ерген. Тук няма нито цветя, нито кошнички с клъбца прежда. Не ще видиш и подноси с плодове или портрети на деца по стените. Тези снимки там са на отдавна починалите ми родители. Това не е дом, а място, където нощувам, намирам подслон от дъжда или пийвам чашка. Наздраве, Веум!

Вдигнах чашата си и отпих разумно.

След леко двоумение той ме попита:

— Бил ли си женен някога?

Мълчаливо му кимнах утвърдително.

— Деца имаш ли?

— Едно. Момче.

— Тъкмо това може би най-много ми липсва.

Той все още не бе запалил лампата и в полумрака лицето му изглеждаше още по-мургаво. То контрастираше със сиво-бялата му коса и придаваше на Ялмар вид на южноевропеец. Погледнато отпред, лицето му изглеждаше ъглесто със солидната си челюст и широки скули. Кожата, обвила масивния му череп, се изпъна и той наведе тъмните си очи към мен. После пак се поизправи и каза с овладян глас:

— От време на време се разхождам в парка на Нурднес и когато сядам на някоя пейка да си почина, при мен понякога идва ей такъв ситен малчуган, излязъл в градината с майка си. Пристъпва несигурно и протяга ръчички към седналия на пейката стар мъж. Аз го вдигам и слагам на колената си, а малчуганът ме дърпа за носа и се смее. След това иска да слезе и бързо, бързо да се притисне до майка си, защото близостта на непознатия стар мъж изведнъж започва да го тревожи. А майките важно-важно се усмихват, обзети от гордост, че рожбите им са толкова общителни. После ги отвеждат, а аз разбирам какво съм пропуснал в живота си… На колко години е синът ти?