Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Но защо?

— Защото… Защото знам, че никой никога няма да се добере до истината за причините му. А нима нещо може да ядоса повече полицая от безсилието, че не е в състояние да разкрие едно престъпление.

— Но…

— И защото — прекъсна ме той, — защото виновникът за него беше тук, между нас. Бедният пияница, откраднал бутилка бира, получи половин година затвор в Йерен. А Хагбарт Хелебюст се измъкна безнаказано.

— Собственикът на фирмата?

— Именно.

— Но нали е бил в Осло, когато е станала експлозията?

— Да, така е. Ала ако някой носи отговорност за случилото се, това е само той. Никой друг!

— Откъде знаеш?

В погледа му се четеше умора:

— Ако наистина го знаех, нямаше да държа до ден-днешен тук, у дома, тази картонена кутия, а Хагбарт Хелебюст не би бил там, където е сега. Тъкмо в това се състои работата. Не се намериха никакви доказателства.

— А къде е сега Хагбарт Хелебюст?

— Името не ти ли подсказва нещо?

— Като че да, но съвсем смътно.

— А може би името Хагбарт Хеле ти звучи по-познато?

— Разбира се!

Ялмар Нюмарк отново напълни чашите, но не постави бутилката на масата, а продължи, държейки я в ръка!

— Какво знаеш за него? — попита.

— Немного. Напуснал Норвегия в началото на петдесетте години и се установил по бреговете на Карибско море или някъде около този регион. Собственик е на непрестанно увеличаваща се търговска флотилия, чиито кораби неизменно плуват под най-удобния за момента флаг. Той е от онези корабопритежатели, у които няма и капка патриотично чувство, но за сметка на това пък съблюдават изискванията на данъчната система, плащат според тях и имат самочувствието, че са строители на една истинска държава на благоденствието. Ала не мога да си го представя физически, за мен е някак си… неопределен.

— Неопределен, именно това е думата! — Ялмар Нюмарк размаха възбудено бутилката, ракията в нея се разклати и аз изпитах опасението, че ще удари с нея по ръба на масата тъй, както в такива моменти удряше с вестник. — Не се е снимал от хиляда деветстотин петдесет и четвърта година насам. Когато е в Норвегия, се пази като от чума от каквато и да било гласност около персоната му.

— Явно мъж, който високо цени неприкосновеността на личния си живот. Женен ли е?

— О, да. Вече е над седемдесетте, а жена му още не е навършила четирийсет. Доколкото ми е известно, тя е англичанка. Срещнал я на Барбадос. Там живее сега.

Вдигнах чаша:

— Ето местенце за нас, приятелю.

— Ами! По дяволите! — Той се наведе през масата. — Не понасям силното слънце. Доколкото ми бе възможно, не съм напускал Вестланд 21 21 Вестланд — област в Западна Норвегия. — Б.пр. . — Той погледна през прозореца. — Едно дълго и дъждовно вестландско лято, ето това е за мен щастието.

— Значи сигурно си много щастлив човек, Нюмарк. Не на всекиго желанията се сбъдват така добре.

Усетих, че кръвта пулсира в слепоочията ми. Бях на път да се напия.

— Да, Хагбарт Хеле натрупа състояние от пожара в „Пофугл“, Веум — продължи неочаквано той.

Облегнах се назад в креслото с чаша в ръка:

— Да чуем.

— Можеш спокойно да се изразиш и така. Това наистина прилича на сага, само че със сюжет за неочаквано преуспяване в бизнеса.

Той леко заваляше думите със „с“. Ракията бе започнала да оказва въздействие и върху него.

— Хагбарт Хелебюст е роден в Берген през 1908 година. Баща му дошъл тук някъде от крайбрежието долу, изглежда, от Бюланд. Бил бояджия. Синът започнал да упражнява същия занаят, но го развил по-нататък в цял бранш, ако мога така да се изразя. Както повечето процъфтели предприятия, „Пофугл“ отначало е било магазинче за бои с един-единствен работник и в тази връзка за Хагбарт Хеле може със сигурност да се твърди, че владее умението да прави от нищо нещо. Той на два пъти впрочем го демонстрира. „Пофугл“ много бързо добива известност и се разраства: от дървена барачка на Шьогате в голяма фабрика на Фьосангервайен, а Хелебюст сменя бедната си мансарда на Ледегордгате с разкошна вила. С подобно умение впрочем се отличавало цялото му семейство. Известно време заедно с него работил по-малкият му брат Ингвар, който след това се прехвърлил в трикотажа, основал предприятие, което също много скоро процъфтяло. Той все още живее в Берген.

— А Хеле? Съвсем ли е изчезнал от норвежкия хоризонт?

— Мисля, че да. Идва в Берген само веднъж в годината и остава тук за един ден: на първи септември, когато брат му има рожден ден и цялото семейство се събира.