Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Необходимо ми е… Искам непременно да бъда сигурен в… — нижеше гласът в телефонната слушалка.

— В какво?… — попитах разсеяно.

— В това, че тя ми изневерява! Моята жена.

— Това е от тези работи, с които не се занимавам.

За миг настъпи тишина. След това гласът му прозвуча заплашително:

— Защо, по дяволите, не ми казахте това веднага! — Овладя се все пак и попита по-спокойно. — Имате си принципи, така ли?

Бях принуден да се усмихна.

— Да, имам си.

— Тогава ще позвъня на другото детективско бюро.

— Направете го. Там сигурно не страдат от такива неща.

— От какви?

— От принципи.

— Хъ… — Той прекрати разговора и затвори. Продължавах да седя, стиснал слушалката в ръката си. Чак след като я поставих на вилката, ме прониза мисълта, че това обаждане бе един вид заплаха, каквато дотогава никой не ми бе отправял.

Този ден затворих рано и отидох направо в заведението. Ялмар Нюмарк бе вече вътре и веднага щом влязох, ми направи знак да ида на неговата маса. Беше сам.

Тези три-четири седмици, откакто се бяхме запознали, изминаха много бързо, а вече ни се струваше, че сме приятели от години.

Обсъждахме какви ли не неща и без да бяхме станали съвсем откровени един с друг, разговорът ни вървеше леко.

Често разговаряхме и за стари криминални случаи, разкрити и неразкрити, но най-вече засягахме въпроси, каквито могат да вълнуват двама мъже с трийсет години разлика във възрастта си.

На няколко пъти той ставаше напълно сериозен. Веднъж ме попита:

— Кога всъщност си роден, Веум?

— През четирийсет и втора.

— В такъв случай не помниш нищо от войната?

— Не много.

Той дълго не помръдна, мълчаливо впил мрачен поглед пред себе си.

— Слушай, Веум, наименованието „Пофугл“ говори ли ти нещо?

Поклатих отрицателно глава.

Той поде:

— Фабриката за бои на акционерното дружество „Пофугл“ се намираше на булевард Фьосангервайен. През 1953-а там избухна голям пожар, предизвикан от експлозия. Изгоря цялата фабрика и много хора загинаха.

— Нещастен случай?

— Така твърдяха. Участвах в разследването. Беше изключително трудна работа.

Същата вечер, малко по-късно, Нюмарк внезапно каза:

— Има случаи в нашата следователска практика, които така те поглъщат, че мисълта за тях никога не те оставя. — Той удари с вестника си по ръба на масата: — Никога!

Интуитивно почувствах връзката между онова събитие и отношението му към него. Той сякаш искаше да ми довери една кръстословица, която още не бе решил.

Много често, когато разговаряхме, в очите му блестяха доброжелателни пламъчета, а гласът му бе наситен с лек хумор.

— Веум — казваше той, — истина е, че престъпленията, за които говорим тук, са доста трагични, но, по дяволите, Веум, това все пак е история, само история.

Сега обаче пламъчетата в очите му угаснаха, той стана извънредно сериозен и аз разбрах, че има предвид нещо съвсем друго.

Нещо, което още не се бе превърнало в история, което продължаваше да живее ако не за другите, то във всеки случай за него.

И като че искаше да го сподели с мен, макар да не бе решил окончателно дали да го стори.

— Знаеш ли какво е Ротеифтен, Веум?

Поклатих отрицателно глава.

— Ротеифтен?

— Така го наричаха. През войната.

— Слушай… Това има ли нещо общо с „Пофугл“?

Не ми отговори. Само ми хвърли мрачен, непроницаем поглед. След известна пауза вече разказваше за друго.

В този майски ден той бе доста нервен. Пиеше по-бързо от обикновено, много повече от мен. Говореше трескаво за някакъв пожар и въпреки че през сезона наистина не липсваха причини за безпокойство от такава опасност, в думите му долових някакво предзнаменование.

— О, чувствам се стар, Веум! — избухна внезапно.

— Е, е… Имаме още доста живот пред нас.

— Слабея, не ми остава много.

— Престани! Разбира се, че още дълго ще живееш. Здрав си, силен си и…

— Годините минават, Веум, а вълкът ни дебне.

— Вълкът?

— Времето, Веум. Времето обикаля безшумно из улиците и точи зъби подире ти. Един ден те захапва, а не след дълго скача към гръкляна ти. И тогава си свършен. Задраскан от списъка на живите.

Казах внимателно:

— Може би ще ни запишат на друго място?

Той остави вестника и удари с двата си пестника така тежко по масата, че бирената халба подскочи между тях.

— Не вярвам в това — процеди мрачно.

Огледах се. Ситният дъжд отвън навяваше в заведението мрачно есенно настроение. Осветлението вътре никога не бе особено силно и лицата на хората около нас зееха като отворени рани. Потъмнелите им от болезнена самота очи излъчваха отчужденост, устата, оставящи слюнки по чашите, ломотеха безсмислени слова, а времето течеше — коварно и безпощадно. Порази ме пресъздадената от него вярна, почти художествена картина, сякаш оживяла пред мен: космат вълк с остри зъби, свиреп хищник единак, спътник на смъртта. Кръвожаден звяр, чийто лов не секва. В града той се чувства у дома си, бродейки по очакващите ни навън улици. Отдавна бяха изтребили вълците в горите и долините. Но звярът продължава да дебне жертвите си в града, покрай асфалтираните улици, притулен до проблясващите основи на мостовете и до зеещите отвори на отходните канали — там ловува той, вълкът, времето. И дали не е все едно дали сме вътре или навън?