Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Другият простена злобно, като чу, че аз продължавам да се движа опипом в мрака, докато не се блъснах в една стена и трябваше да спра. Можех да изкрещя от болка, но стиснах зъби. Усещах рамото си като разрязано на две, ръката под него бе изтръпнала и съвсем безчувствена. Гледах, напрягайки очи в тъмнината, но не виждах нищо.

Чух плътен напрегнат звук и бързи, почти тичащи крачки. След това нещо разби мазилката на стената почти до главата ми. Бетонът зад мен пропя.

Бяха две бомби. Но аз не можех да се оставя да бъда бомбардиран и нямах никакво желание да завърша живота си като разцепен на две грейпфрут. Нанесох сляп ритник в мрака. Улучих, но не достатъчно добре. Ударих неуспешно със здравата си лява ръка, но той вече се беше отдръпнал назад на безопасно разстояние в мрака.

Опитах се да се измъкна встрани, но под краката ми заскърца мазилка. Останах на мястото си.

Стояхме съвсем тихо в мрака и се дебнехме, опитвахме се да различим контурите си. Очите ме боляха. Дясната ми ръка отново се събуждаше за живот, но това беше изпълнено с болки раждане. След като чувството ми отново се върна в пръстите, открих, че продължавам да държа джобното фенерче в дланта си.

Напипах контакта, държейки фенерчето пред мен, във въздуха.

Не исках да светвам, преди да се убедя къде е той. Напрегнах слуха си до крайност. По-скоро предполагах, отколкото усещах дишането му, което идваше от другия край на помещението. Но аз не познавах пространството, не знаех какво има между нас. А оня по всяка вероятност го познаваше с подробности. Във всеки случай е бил тук и преди това и знаеше къде се намират машинариите на асансьора и къде се подаваше ръчката за механичното му издигане.

Трябваше да имам оръжие. Но не носех със себе си нищо друго, освен едно джобно фенерче, самия себе си и една ръка, която съвсем не бе годна за борба, въпреки че отново беше започнала да функционира. Рамото ме болеше и започвах да се страхувам да не ми е счупена ключицата.

И ето че го чух!

Чух ясно как той премести тежестта си в мрака и предположих, че се подготвя за ново нападение.

И то започна веднага. Насочих фенерчето по шума и светнах. Той премина в нападение.

Светлинният лъч го улучи право в лицето и то стана бледо, изкривено и призрачно. Идваше срещу мен с вдигнат над главата си железен прът, който можеше да бъде смъртоносен. Наведох се и го цапнах в корема. Улучих токата на колана му и тя разкъса челото ми на едно място. Той се сви, падайки върху мен, но задържа железния прът. Удари ме по вътрешната страна на пищяла така силно, че изкрещях от болка. Задушен от ярост или от паника, аз се изправих в пълен ръст, държейки с две ръце единия му крак, и го блъснах в стената. Чух, че той се удари странично, че изпусна пръта и падна на пода, а след няколко секунди изпълзя, драскайки по стената и бягайки навътре като изплашен плъх.

Отново стана тихо. Почти. Чувах тежкото му учестено дишане, чувах и собствените си стенания от болка. Прилоша ми.

Но той беше изтървал железния прът, а може би аз бях в по-добра форма от него. Трябваше да го намеря.

Беше много тъмно, а аз загубих джобното фенерче. Направих няколко крачки напред в тъмното, напипах стената, преместих се по нея настрани в посоката, в която той беше избягал.

Настъпих единия му крак. Той го изви и ме ритна. Улучи ме в коляното, но аз не паднах. Въпреки това загубих равновесие, а в същото време той скочи и се изправи. Нещо твърдо и костеливо ме удари в лицето. Беше ме улучил добре и аз се завъртях, пред очите ми изскочиха падащи звезди и излитащи фойерверки, в мен се забиваха ракети и сателити…

Лежах на пода, унесен. Може би дори бях спал няколко секунди. Сънувах, че той търси железния си прът в мрака, спомням си, че си помислих: „Ти трябва да се събудиш, грейпфрут, трябва да се събудиш!“

И аз се събудих навреме. Несъзнателно се претърколих настрана. Той диво изруга, когато прътът срещна бетонния под, където бях лежал. Вече беше върху мен. Желязната щанга натисна гърдите ми и аз се свих в безмилостен страх, навих се около самия себе си, за да се защитя. Той удари отново, по едната ми ръка, после по гърба, после близо до главата. Изпънах цялото си тяло и се хвърлих отново в тъмнината. Ударих се в нещо твърдо и метално. Можеше да бъде машинерията или една врата. Той дишаше тежко зад мен и размахваше пръта. Търсех в панически страх дръжката, ако това наистина бе врата. Да, беше. Напипах дръжката и я дръпнах към себе си. Претърколих се навън, подготвен да падна надолу по бетонна стълба. Но там нямаше стълба, а голям черен отвор, високо над който светеха звезди. Струя чист въздух, лъхащ на дъжд, освежи лицето ми.