Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Венке Андресен ми бе казала, че Джокер и майка му живеят във високия блок до техния, а от Гюнар Воге разбрах, че той всъщност се казва Юхан Педершен. Защо да не отида дотам и да видя дали си е вкъщи. Можех да му дам урок по рисуване на рози, за да му помогна да осмисли свободното си време, или да му разкажа за т.нар. пикареска в литературата. Съвременното равнище на образованост предлага много възможности. Което не знаеш, можеш да научиш, и то без да ти струва скъпо. Малка вноска, и толкоз. Десетчасовият безплатен, рекламиран навсякъде курс обучава или да шиеш носия, или да работиш с джобен компютър. Ако желаеш, ще те научат да рисуваш (почти така добре, както Мунк) или да говориш испански (та следващия път, когато си на Канарските острови, да можеш да се разбереш с шведите), или изкусно да фотографираш тъща в контражур и врякащи дечурлига. Да, да, Джокер има на какво да разчита, стига само да пожелае. И ако сега си беше вкъщи.

Пред входа на асансьора съгледах пощенска кутия, на която бе написано: „Х. Педершен. IV етаж“, но аз тръгнах пешком нагоре по стълбището. Радвах се, че не живее на десетия. Ако продължават тези изкачвания и слизания, сигурно ще мога да преустановя ежедневното си бягане за форма.

Хилдур и Юхан Педершен, майка и син, имаха жилище най-близко до асансьора. Имената им се четяха на вратата. Погледнах през кухненския прозорец, но не видях нищо друго, освен бели перденца, които отдавна плачеха за изпиране.

Натиснах звънеца.

Дълго чаках, но аз мога да бъда и много търпелив, така че пак позвъних.

След още по-продължително чакане чух глас от дълбоката вътрешност на жилището, подобен на къркоренето в стомаха на пътник, застанал зад теб в автобуса. Не се разбираше нито една дума. Или груб женски глас, или тънък мъжки? Заложих на първия вариант и спечелих.

Жената, която ми отвори и ме изгледа подозрително, имаше такова лице, че човек би трябвало да бъде изключително предан син, за да го обича. Ако някой път закопнеех за кошмар насън, щях да си спомня това лице.

Това лице бе видяло премного нощи и твърде малко дни. То беше опипвало най-мрачните коридори на живота, без да се е подавало на дневната светлина, и човек би могъл да го хареса само при условие, че то се намира в тъмна стая и в най-далечния й ъгъл, когато трябва да си тръгва оттам.

Косата на Хилдур Педершен някога е била красива, преди двайсет години и когато тя е тежала с петдесет килограма по-малко. Не съм специалист в определянето на килограмите, но бих се обзаложил, че сега жената не тежи по-малко от сто и двайсет, трийсет от които висяха по лицето й. Очите й — ако имаше такива, бяха хлътнали дълбоко навътре между гънки мазнина, а носът й, да, това трябва да е било нос, едва успяваше да изпълни задължението си на най-издадена част на лицето (може би защото преди време е бил около двайсет сантиметра дълъг). Сигурно имаше и уста, ала бе трудно да се открие между многобройните гуши и брадички. Една от тях обаче беше намазана с червило, та и реших, че там е устата й.

Цялата глава, а това бе голяма глава, се полюшваше в яка от мазнини, а тялото отдолу не отстъпваше по нищо на всичко останало. Не жена, а лавина, и аз, за бога, не бих желал да попадна под нея.

— Госпожа Педершен? — продумах за увод, докато се мъчех да открия къде са очите й.

Тя отвори уста и дъхът на евтин алкохол ме цапна като юмрук.

— Какво ви трябва?

Гласът бе груб, но произношението правилно, на грамотен човек.

— Ами да поговорим за доброто старо време, за… разни дреболии.

— Кой сте вие?

— Казвам се Веум и съм нещо като частен детектив.

— Нещо като? Или сте такъв, или не сте.

— Да, но винаги ми е някак трудно да го кажа направо, разбирате ме, нали?

— Разбирам ви много добре. Ако приличах на вас, сигурно и на мен щеше да ми е трудно.

— Така ли? — В репертоара си имах съответни реплики за подобни случаи, но не ми се искаше да ме изхвърлят навън, преди да съм стъпил вътре. Пък и дамата ми харесваше — по някакъв особен начин. Имах чувството, че би могла да ми бъде чудесен партньор за словесен пинг-понг, половинчасов, а може и по-продължителен. — Защо не ме поканите да се полюбувам на изгледа?

— Водка пиете ли?

— Предпочитам акевит.

— Имам само водка, и то без нещо за разреждане. Нямам нито кафе, нито чай. Нито пък мляко. Но от чешмата тече вода, ако си жаден. Водката обаче си я бива. Не на вкус. Но действа добре — поне за известно време.

Докато говореше, тя започна да отстъпва назад в жилището, сякаш я дърпаше някаква невидима сила (и то доста могъща) — но не затвори външната врата. Схванах това като покана и я последвах, затваряйки вратата след себе си.