Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Вгледах се в лицето й. Някъде дълбоко, дълбоко в себе си тя все още таеше нещичко от младото момиче отпреди двайсет-трийсет години. Момиче, което бе тичало до премала по уличката, което бе играло на топка, на „целуни, плесни, прегърни“ с децата на съседите, но което по-късно беше целувало, пляскало и прегръщало много повече мъже, много повече и съвсем рядко заслужаващи това. Да, някъде дълбоко в себе си Хилдур все още пазеше онова, момичешкото, иначе алкохолът щеше да я разсипе съвсем, да я изхвърли на някой опасен бряг, където би загинала, където никой не би могъл да я открие, нея, Хилдур Педершен от Берген.

Не знам защо си спомних за една година — за 1946-а. 1946-а — това бе началото на всичко, за всички нас. Войната бе свършила, но градът още няколко години беше като парализиран и едва през петдесетте започна да възкръсва от пепелищата, да тътри четириъгълни жилищни блокове на превития си гръб и да засипва миналото с чакъл. Американските кораби си отидоха, построено бе новото летище във Фресланд. Фериботът до Лаксевог бе заменен с моста над Пуддефиорд. Пробиха планините и задръстиха с жилищни масиви пространствата, преди заемани от градини, горски стопанства, езера.

Ала през 1946-а все още нищо нямаше. Всичко си беше както през трийсетте години. Тези, които през войната бяха вече зрели хора, си плюха на ръцете и започнаха да живеят поновому. Тези, които бяха стари, умряха подобно на килнатите къщички, в които живееха. А ние, които бяхме съвсем, съвсем млади, се озовахме пред много и различни възможности.

Хилдур Педершен е била в разцвета си през 1946 година — красива млада жена, може би твърде висока, но не чак дотам. Жена с голям бюст и широки бедра, с бодра стъпка, с кафява пазарска мрежа, пълна с бутилки мляко, и с усмивка за всички, които са я пожелавали.

Джокер дори не е бил роден, а Варг Веум… Той е бил момченце на четири години, с майка, която все още не е била болна от рак, и баща, все още кондуктор в трамвая с маршрут до Минде. Ала линията бе закрита, бащата умря, мир на праха му, както много бащи преди него. Но бе съществувал и като затворя очи, сякаш го виждам пред себе си: дребен и набит, все още с телосложението на селяк, макар да бе излязъл от село като двегодишно хлапе. И като затворя очи, аз все още виждам и усмивката му, която той пазеше за хубавите часове, които прекарвахме заедно, а мама още не бе заболяла от рак.

Когато Юхан Педершен затвори очи, той не вижда никого. А в картите, раздадени от съдбата, няма никакъв джокер, няма баща, който да изникне внезапно между „дамите“ и „валетата“ с кондукторска чанта през рамо, с леко накривена шапка и с весел зов: „Хей! Има ли някой у дома?“

1946-а — четири цифри, които ограждат едно отдавна изчезнало минало, улици, които вече ги няма, къщи — отдавна съборени, хора — вече покойници, и гробове, разкопани за втори път, кораби, преустановили плаванията си, и трамваи, предадени за старо желязо…

— Къде беше ти… през 1946-а? — попитах Хилдур Педершен.

— През 1946-а? Защо питаш? Да не си мръднал? Кой ще си спомни къде е бил през 1946-а. Аз, дяволе, не помня дори къде съм била онзи ден. Ти прекалено много питаш, Веум. Не можеш ли да млъкнеш поне за известно време?

Кимнах в знак на съгласие.

Но нямах желание да си тръгвам. Седеше ми се тук, при Хилдур Педершен, пред чаша водка и в мълчание, до момента, в който с подкосени крака щях да се дотътря до вратата, по балкона и надолу до автомобила на паркинга.

Наистина не ми се тръгваше. Ала най-накрая се реших. Щом Хилдур Педершен взе да клюма с глава, аз станах. Внимателно взех чашата от едрата й лапа и я оставих по средата на масата. Запуших с тапа шишето, в което все още имаше няколко капки, за да се разсъни с една глътка, ако наистина се събуди.

После полека се измъкнах от жилището й, от живота й. За известно време.

Навън пред блока налетях на Гюнар Воге. Той се приближи до мен и здраво ме стисна за рамото.

— Къде си бил пък сега, Веум? — изсъска Воге.

— Защо питаш?

— Казах ти да се държиш настрана от… Юхан. Остави ги на мира и него, и майка му. Не прави болката по-остра. Нямаш представа колко можеш да навредиш. Можеш да развалиш повече, отколкото да…

— Какво да разваля повече? Какво не е отдавна развалено?

— По дяволите, ти нищо не разбираш! Студен си като…

— Като какво?

— Дръж се настрана, Веум! Дръж се далеч и настрана, предупреждавам те!

Вторачих се в разгневеното му лице и попитах!

— А ти къде си бил през 1946-а, Воге?