Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Квартирата приличаше на тази, която държеше Венке Андресен, с изключение на обстановката. Мебелите бяха овехтели, столовете и диваните — носили много килограми през годините, масите, участвали в много юнашки гуляи, а през килимите прозираше подът. Цветята в саксиите сякаш бяха убити от някого — от съжаление да не се мъчат, ако не са умрели от естествена смърт, а вестниците, натрупани под масичката в хола, бяха отпреди половин година и съобщаваха футболни новости с шестмесечна давност. Отборът, който тогава е бил начело, вече отдавна премина във втора група, където впрочем и всички ние попадаме по-рано или по-късно.

Хилдур Педершен домъкна полупразна бутилка водка с две мръсни чаши и се настани на диван, който в средата си ми напомняше за увиснала люлка. С една ръка тя ми показа къде да седна — в едно разпадащо се кресло с цвета на засъхнали курешки от гълъби. За миг ми се привидя небе, чисто като стъкло, лазурносиньо, пролетно (каквото бе небето над нашите безгрижни и слънчевозлатни улици на детството) и ято гълъби в устремен полет над ниските покриви в посока към Воген. Зад ятото, увлечен в безпомощни салтоморталета, се носеше един самотен преметач. И колко често се чувствах именно такъв, гълъб-преметач, все зад останалите, все изоставен. На фона на синьото небе и червените покриви аз се премятах през живота — от междинно кацане до междинно кацане, не по-добре от тази тук, в нейната допотопна стая — не жена, а динозавър…

Хилдур Педершен наля водка в двете чаши и бутна едната към мен. Масата между нас беше жълто-кафява и носеше отпечатъците на много чаши и бутилки, дългогодишни следи от цигарена пепел и бе покрита с прах вместо с лак.

— Наздраве, шишко — каза тя и изля съдържанието на чашата в устата си.

— Наздраве, вейко — отвърнах аз и отпих предпазливо с мисълта за автомобила на паркинга, който възнамеряваше да домува пред къщи, а не да бъде докаран на другия ден с „Пътна помощ“.

— Я сега изплюй камъчето. Какво всъщност искаш? Кой те праща тук, при старата Хилдур?

Отговорих:

— Никой не ме праща, а това, което ме интересува, е… Юхан.

— Юхан. — Тя произнесе името разсеяно, сякаш ставаше дума за далечен роднина. — Какво има около него?

— Срещнах го преди време, съвсем случайно, бих казал. Или май той ме срещна. А по-точно казано, някои негови приятели ме срещнаха. Той самият се държеше настрана.

— Какви ги мелеш?

— Сигурно винаги си имала проблеми с него?

— Проблеми… с Юхан? Че какво си мислиш, поврага! Чувал ли си за майка на момче без проблеми? Та нали за това ги раждаме? Юхан си беше цял-целеничък проблем още от първия си месец, тоест искам да кажа осем месеца преди раждането си! Но така е с почти всички.

— Баща му…

— Този…

— Не сте били… женени?

— Не бих взела този щурчо, дори да беше търговец на водка. Пък и той вече беше женен. И моряк, безгрижен моряк в отпуск в големия град. А аз глупачката, пепеляшката от Согнеланд 10 10 Провинция в Норвегия. — Б.р. , го срещнах в ресторанта „Под звездите“. Квартирата му беше под самия покрив, с изглед към прозорците на съседната къща. Оня така се бе напил, че посещението там не ми достави особено удоволствие. Но все пак на другата сутрин не се събудих сама. О, как ругах, когато разбрах, че Юхан е заченат. — Тя свирепо ме изгледа, като че ли аз бях виновникът. — Пратих му писмо. Помолих го за пари. Той ми позвъни веднага при следващото си пристигане в града и беше толкова нервен, че телефонната слушалка подскачаше в ръката му при всяка негова дума. Да, разбира се, че ще плати, каза. Ще получа колкото искам. Щял да плаща за отглеждането на момчето и за… образованието му… и въобще не трябвало… само да не изпращам повече писма. Много му било трудно да обясни на жена си от кого е писмото. Но това е било негов проблем, нали? Значи и на мъжете не е толкова леко в такива случаи, а?

— И какво стана после?

— Какво стана? Как мислиш? Той, дяволът, удържа думата си. Изпращаше ми пари всеки проклет месец. Но трябваше да му обещая, че никой няма да узнае кой е бащата на детето, като дори сключихме нещо като договор, за по-сигурно, нали разбираш, чийто текст пазя някъде тук. И така, той трябваше да ми изпраща пари и ми изпращаше.

Хилдур учудено погледна бутилката водка, сякаш бе част от тези пари в натура.

— А Юхан?

— Порасна. Не при най-добрата майка на света, но във всеки случай майка си имаше. Никога нищо не му е липсвало. Получаваше това, което му бе нужно: дрехи, храна, пиене — докато стана достатъчно голям, за да се оправя сам. Щом приключи с прогимназията, аз му рекох: „Стига си се мъчил с училищата, Юхан. Време е да си намериш работа и да изкарваш за хляба и маслото, а пък ако не е масло, ще бъде поне маргарин.“