Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— И каква работа си намери?

— Нямам понятие. Аз не съм… през последните години ние… аз смятам, че съм си изпълнила задълженията към него. Вече нямаме нищо общо. Той живее тук, но все едно, че е наемател. Дори не си говорим. Нарича ме дебела дъртачка, проститутка и какво ли не още, не отговаря на въпросите ми. Пък на мен ми е ясно защо. — Тя се опули насреща ми и си наля още водка. — Ти защо не пиеш? Да не би да си закачен за сушене? А… мамино синче, а? Жълтурче? Я си изпий чашата и ми прави компания, дявол да те вземе!

— Съжалявам, но съм с кола, а едва-едва я карам.

— О, значи си достатъчно порасъл, за да имаш шофьорска книжка?

— Получих я оня ден, на осемнайсетия си рожден ден. На снимката изглеждам на трийсет и пет години, но то е само на снимка. Инак се чувствам около шейсетте.

— Езикът ти май добре работи.

— Да. Не по-зле от очите. Как мислиш, защо Юхан те е наричал… ммм… проститутка?

— А ти как мислиш?

Престорих се на замислен, но все едно, тя отговори на въпроса ми:

— Защото не исках да му кажа кой е баща му.

— А защо е искал да го узнае? Някакъв особен повод имало ли е?

— Питай него. Ако оня смотаняк ми беше баща, щях да мина и без да го знам кой е. Но нали ти е ясно какви са младите.

— Още си спомням.

— Все напират да разберат неща, които не са в техен интерес. Как са дошли на света, кой е баща им и тем подобни. Нещастници глупави.

— Но ти не му каза, нали?

— Не. Не сега. Не сега, след като минаха, колко… осемнайсет или деветнайсет години. Повтарях му същото, което бях заявила в родилния дом: че не знам, че мъжете са били много, това е. Ала тогава съвсем не беше така, съвсем не бяха много. Живеех кротко, уединено. Току-що бях преживяла едно разочарование. И за награда — син, още едно разочарование, което така и не изчезна. Не знам, Юхан, казвах му аз. Не знам точно кой. „Ти можеш ли да ми кажеш имената на някои от тях?“, питаше той. Не, не си спомням, бяха толкова много. Освен това не всички ми се представяха. Малцина ми оставяха визитните си картички, а тези, които отново ме посещаваха, идваха пияни. Не е ли жестоко, че той ме нарече…

Погледът й потъна в бутилката, после изплува пак, навлажнен. Хилдур ми намигна.

— Адски живот, а, Веум?

— През ден — кимнах.

— През? Та ти си дяволски прав!

Пийнах глътка от чашата, най-вече за да направя нещо. Тя извади доста захабена носна кърпа и обърса горната част на лицето си, подобно на потен земекопач в жарък юнски ден.

— А срещала ли си го по-късно, впоследствие пак, оня… бащата?

В този момент тя беше надигнала бутилката и не ме гледаше в очите:

— Не. Притрябвало ми е. Оня смотаняк? Получавах редовно парите и бях доволна. Именно той ми намери и това жилище, заради Юхан. Плати вноската и всичко останало. Аз никога не бих могла да си го позволя. Да не говорим, че не ми се и стъпва в „Социални грижи“.

— Той как се казва?

Сега тя ме погледна.

— Ще имаш да вземаш! И въобще защо те интересуват тези стари неща? Нямаш ли с какво друго да се занимаваш? Я си иди вкъщи и си пусни влакчето!

— Нима не знаеш, че Юхан е нещо като страшилище за квартала? Че хората треперят само като чуят името му. Че прякорът му е… Джокер.

Тя ме погледна с очи, огромни като разтворени чадъри.

— Кой? Юхан? Тази буболечка? Бих могла да го размажа между палеца и показалеца си! Ако те се страхуват от него, значи се страхуват и от сянката си.

— Той не е сам. Има си банда, доста голяма и все отбор юнаци.

Несъзнателно прокарах ръка по лицето си, напипвайки резултатите от краткия момент, в който те се бяха изявили като такива.

— Понякога води приятели вкъщи. Седят в стаята му, пият бира, пушат и пускат някакви идиотски касетки. Но аз не се занимавам с тях. Освен ако с тях не се мъкнат женски. — Внезапно тя зае позата на моралистка: — Такива тук не желая да виждам… в моя дом!

Огледах дома й. Насред стената отсреща висеше малко накриво картина. Бе изображение на нещо като лодка в нещо като вода. Но пропорциите бяха странни. Елхите от другата страна на водата бяха по-високи от тези на по-близкия бряг, а лодката беше толкова голяма, че изпълваше цялата водна площ.

Това ме накара да помисля за самата Хилдур: една огромна лодка в един съвсем малък за нея яз. Голяма жена в малък живот; живот, който не се изпълва от нищо друго, освен от мимолетните разочарования, от един пощенски запис месечно и от няколко призрачни спомена. Лица без имена, лица, неоставили подир себе си друго, освен празни бутилки.