Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Жената вече се бе надигнала. Приглади набързо коси, избърса лицето си с жълта кърпичка. Очите й се бяха зачервили, но това не я променяше особено. Тя изглеждаше почти тъй, както преди да влезе в асансьора, може би малко състарена, но и аз изглеждах така. Хората, които са прекарали известно време в спрял между етажите асансьор, бързо съзряват дотам, че може и да пукнат.

Преди да излезе, тя неочаквано ми подаде ръка и каза със същия дрезгав глас:

— Сулфрид Бреде.

— А… благодаря — отговорих.

Продължих с асансьора два етажа по-нагоре. Здравей и довиждане, Сулфрид Бреде. Може би пак ще се видим, в друг асансьор, в пъкъла или на друго място? Човек никога не знае, Сулфрид Бреде, човек никога не знае. Отворих вратата на асансьора и излязох.

Вън пред вратата му стоеше Венке Андресен и чакаше. Не бе сама. А заедно с някакъв мъж.

Мъжът бе висок и силен, атлетично сложен. Може би към края на четирийсетте или малко над петдесет години, с лице упорито и изпито, което показваше, че е преживял доста неща, с очи тъмни и живи, скрити навътре в кухините и прикрити с гъсти, сиво-черни вежди. Това, което се подаваше от косата му, имаше същия сиво-черен цвят, както впрочем и веждите му, а леко напрегнатата стойка, наред с всичко друго в него, ми напомняше вълк. Бе в морска униформа на капитан трети ранг и сякаш очакваше, че ще му козирувам веднага щом го забележа.

Венке Андресен изглеждаше леко изненадана. Тя промълви:

— Ва… Веум?

Отмести поглед към мъжа вълк, после пак го насочи към мен. Поясних:

— Минавам само да видя, ммм… Роар.

Венке каза:

— О, добре е, аз отивам на работа. Това е моят… шеф, капитан… — Тя измърмори неясно името му.

Той сам взе инициативата, наблягайки на всички букви, сякаш говореше на простоват човек:

— Рикард Люсне — рече и стисна ръката ми със силни мускулести пръсти.

— Веум — отговорих.

Замълчахме. Венке Андресен все още изглеждаше смутена. Имаше тъмни кръгове под очите и бе доста бледа.

— Аз… днес не се чувствах много добре и… се обадих в работата, че ще закъснея, та така… Рикард… Люсне… каза, че ще дойде да ме вземе, защото… — Опита се нещо да обясни.

— Днес трябваше да изпратим много важни документи, а Венке е единствената, която знае как трябва да се попълнят. Би трябвало да й потърсим заместник, но щяха да са ни нужни часове, за да й обясняваме…

Той имаше дълбок, звучен глас, глас, по който бих си паднал, ако бях с десет години по-млад и… жена. Но аз не бях нито едното, нито другото, а Венке Андресен още не можеше да се успокои.

Погледнах устата й. Помислих си за предишната вечер, за това, какво почувствах, когато я докосвах, нежна и мека като пух…

Погледнах към устата на Рикард Люсне. Голяма, широка уста с тънки червени устни и остри жълто-бели зъби. Бръснатата му брада имаше синьо-сив цвят, а той целият беше обрасъл с къдрави косми чак до челото и около врата. Веждите му бяха сключени.

— Е добре, няма да ви задържам. Исках само да чуя как се чувства… както казах… — И добавих: — Слушай, този Джокер къде живее?

Венке Андресен показа с поглед един от съседните блокове:

— Ей там, заедно с майка си.

Кимнах с глава:

— Добре, благодаря.

Отворих им вратата на асансьора и я задържах. Влязоха вътре покрай мен. В момента, в който поисках да я затворя, тя каза:

— Но ти няма ли също да слизаш, Веум?

— Не, благодаря. Ще използвам стълбището.

Пуснах им вратата на асансьора и те бавно потеглиха надолу.

Продължавах да си мисля за устата й, без да съм сигурен дали не трябва да отпъждам тези мисли. Поне не днес, не сега.

Излязох на балкона, откъм противоположната страна на жилището й, и поех към шахтата на асансьора в южния край на балкона. Видях от балкона как Венке и Рикард Люсне излизат от блока и влизат в голям, черен автомобил, който можеше да бъде мерцедес. Така ми се стори от деветия етаж.

Помислих си: така и ще излезете от живота ми — в черна лимузина — и ще изчезнете завинаги.

Имах обаче не съвсем приятното чувство, че няма да стане така, че отново ще ги срещна двамата и че това второ виждане няма да е много приятно… за никого от партньорите.

Полека слизах по стълбището, чудейки се какво да правя.

Можех да избирам между две неща: да се върна обратно в кантората или да свърша нещо по-смислено. Или нещо, което поне да изглежда смислено. Кантората едва ли щеше да се срути, ако не се върна веднага, а единственото, което можеше да се случи с телефона, бе някой да влезе там и да го откачи, защото не си бях плащал сметките. Ала в този случай най-добре би било да не съм там.