Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Но все още би могъл да стане частен детектив — отбелязах.

Воге ме погледна с неприязън.

— Познавам доста такива като теб, Веум. Виждал съм ви. Така се боите за животеца си, че около себе си издигате зид от празни приказки. Имате готови реплики за най-тъжните човешки драми и с удоволствие бихте продали майките си за някой хаплив виц.

— Моята майка е мъртва и аз не знам нито един виц.

— Ето, виждаш ли! Ха-ха. Ти си живо олицетворение на онова, което имам предвид. Май ще трябва да си тръгваш, Веум. Не съм убеден, че си ми симпатичен.

— Тази… майката на Юхан, къде бих могъл да я намеря?

Той се смъкна от ръба на бюрото и се приближи до мен. Застана широко разкрачен, с хладна усмивка.

— Честно казано, смятам, че това не е твоя работа, Веум. Мисля, че можеш да нанесеш много повече вреда, отколкото полза, за това те бива. Опитвам се да върша истинска работа с младежите тук, да им дам някакви възможности, в края на краищата да им помогна. Представи си, че съм нещо като градинар и че съвсем не ми се ще да дойде друг и да гази из лехите ми.

— Дори ако иска да извади плевелите?

— Дявол те взел, Веум! Има едно нещо, което не обичам, а именно, да говоря за себе си. Не бих желал да се нарека идеалист или от този род, но се опитвам да направя нещо, за да променя живота си. Навремето бях електроинженер, имах доста добра работа в индустрията, в частния сектор, висока ангажираност през цялата година, можех да имам собствена къща, жена и така нататък, но ето че един ден реших да се огледам наоколо, да се замисля. Какво, по дяволите, правиш с живота си, Гюнар, запитах се аз. Я се виж! Работиш в едно от предприятията, които най-много замърсяват природната среда в района на Берген. Киприш се в кантора с климатична инсталация, планираш нови предприятия, а значи ново замърсяване, нови водопади в ковчези, нови пространства, опропастени от промишленото развитие, докато в града, където живееш, има хора, нуждаещи се от помощ. Живи хора. Млади хора. Политиката не ме интересува. Революционер не станах, като се изключи разбирането, до което стигнах, че един революционер трябва да започне със самото начало, тоест със следващото поколение. Нашето поколение… твоето и моето… вече е деградирало. Ние сме шайка страхливи шутове, които не вярват нито в революцията на своите родители, нито в бога на дедите си. Едно поколение без вяра, поколение от тъпаци, а ти, Веум, ти, дявол го взел, си негов най-типичен представител, какъвто впрочем бях и аз допреди няколко години. Той си пое дъх и продължи. За човек, който не обича да говори за себе си, както бе казал, той бе превъзходен оратор. — Затова напуснах предишния си кръг. Направих като теб — записах се в школа на „Социални грижи“ и се заех да правя нещо. Добре де. Да вземем например нас двамата. Аз продължавам да работя нещо, за което съм учил, а ти… — Воге направи презрителна гримаса.

— Аз също, ала по свой начин. По друг — казах.

Той ме погледна изпитателно.

— Да, да, може би. Но извън обществото, нали? Ето кое е типично за следвоенните пъзливи интелигенти. Над границите, извън всички регламенти. Ти си един дърт „хипи“, Веум, закъснял си с десет години.

Станах.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам, Воге. За мен беше наистина празник да седя тук и да те слушам. Жена ми щеше да се влюби в теб. Моята предишна жена, да бъда точен.

Той отново се озъби презрително.

— Тъй, тъй. Не липсва и самосъжаление. Последният признак. Синдромът на алкохолика. Или си станал модерен и пушиш хашиш, а?

— Акевит — уточних, — за по-добра ориентация.

— И седиш сам в тъмните и дълги зимни вечери, сам с бутилката, със собствената си самота, нали?

Сега бе много близо до мен, толкова близо, че чувствах дъх на кафе от устата му:

— Но един от нас е избрал самотата доброволно, Веум. Решение, изпълнено със здрав смисъл. Защото усамотението ти дава по-големи възможности да се жертваш за това, в което вярваш. Не си въобразявай, че не съм имал шансове да се оженя. Имах, и то какви!

— Какви? — попитах и въпросът ми прозвуча така, сякаш се съмнявах.

— Многобройни. Ала когато дойдох до този пункт в моя живот, до този повратен момент, аз си казах: щом досега си изкарал сам, значи ще можеш да продължиш сам и до края. — Той огледа кантората си. — Това е моят дом. — Кимна с глава към пустата занималия зад мен. — Тези навън… те са мои деца. Да им помогна, какво повече ми трябва?

— Една супена лъжица любов сутрин и вечер на гладно — предложих му аз.