Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Ала и аз мога да бъда доста безстрашен — продължи Воге, — не че имам мускули или нещо подобно. Не. Най-вече със съответно поведение. Ако човек успее да убеди младежите, че ги уважава и разбира, че иска на тях да им е добре и ако ги оставя сами да решават какво им се прави, то може би и те ще започнат да го уважават. Активизирай ги, ръководи ги, убеждавайки ги в приятелските си чувства, на каквито те рядко се радват (и никога не им отвръщат) у дома, бъди на „ти“ с тях, без да ги превъзхождаш, но естествено в някакви граници. Повечето от тях имат нужда от такава граница, особено тези като Юхан. Когато дойде тук и започне да размахва ножовете си, аз много лесно му ги вземам. Тогава е принуден пак да идва, та да ме моли да му ги дам. Помня първия път. Бяхме се събрали вечерта: имаше кола, кюфтета, донесени от някои момичета, танци, някои дори пееха, разказваха се вицове, едно момче чете собствените си стихове… и тогава се появи Джокер. Беше пил, а между нас седеше едно момче, което той не може да търпи. Ножът му блесна. Викове и ужас. Аз изключих музикалната уредба и се възцари мъртва тишина. Отидох при Юнас, който вече бе притиснал другото момче до стената. Сложих едната си ръка на рамото му и го обърнах към мен, съвсем лекичко. Погледнах го в очите и му казах: „Дай ми ножа си.“ Той се смръзна, вторачен в мен, а аз продължих: „Трябва ми за кюфтетата.“ Някои се разсмяха и видях, как той взе да става неспокоен. Те, разбира се, не му се присмиваха, не бяха и помислили за такова нещо и той го знаеше, та също се разсмя. А аз му взех ножа. Тогава нарязах двеста кюфтета с един-единствен сгъваем нож. — Воге опипа с ръка голия си череп, сякаш търсеше по него новонаболи коси. После продължи: — На другия ден, горе-долу по това време… Ах, да… още същата вечер Юхан ме попита дали може да си получи обратно ножа. Казах му да ми се обади сутринта. Така че на следващия ден застана там на вратата, висок, потъмнял и неуверен, с физиономия на десетгодишен хлапак. Каза, че е дошъл за ножа. Извадих ножа и го помолих да седне. Сложих ножа на бюрото помежду ни. После му зададох няколко предпазливи въпроса, опитах се да завържа с него някакъв разговор. Тогава не се получи нищо, както втория и третия път, но след това! Та той ни стана тук почти постоянен посетител. Първия път, когато си тръгваше, му дойде наум, че трябва да се изрепчи. Сгъна ножа, пъхна ръце в джобовете на панталоните, погледна ме заплашително и каза: „Друг път не ми вземайте ножа, мистър!“ И си тръгна. Но след това, след това имах чувството, че нарочно вади нож при най-малък повод, за да ми даде възможност да му го взема. По такъв начин пък получаваше възможността да дойде тук на следващия ден. Ясно е, че изпитваше нужда да разговаря с някого. Един млад самотник, както всички храбреци от този род. А такава самота не е леко бреме, поврага!

— Тъй е, разбира се — обадих се аз. — Но и на тези, които се връщат от посещение при него, също не им е леко. Ама хич.

— Какво имаш предвид? Накъде биеш?

— Говори се, пък и сам виждам разни работи.

— Слушай, Веум. Не знам защо си дошъл тук, не знам и кой те праща. Но ако си пристигнал при нас като някакъв… за да се перчиш като герой от каубойски филм, че уж въвеждаш ред, не си улучил адреса. Частните детективи нямат право да се бъркат в работата на „Социални грижи“.

— Аз съм завършил специална школа за такава именно работа — в Ставангер, през 1969 година. Бил съм на такава служба в общината — цели пет години. Това няма значение за теб, нали?

— Но сега не работиш там, а си вадиш хляба от хорската мъка. В областта на социалната работа не се печели много, нали?

— Ако си мислиш, че сега печеля повече, ела да надникнеш в спестовната ми книжка. На твое разположение е, когато пожелаеш. Открита е като стара развратница и пълна колкото проповедник-въздържател. Не забравяй да си вземеш и лупата. Вноските ми са главозамайващи. Отдадох на социалните грижи пет години от живота си, да, пет години, и то преди още законът за регулиране на работното време да влезе в сила, така че имах три седмици отпуск, но бъхтех и в празник. Тези пет години съсипаха мен, жена ми, брака ми. И след като обществото ме използва така в продължение на пет години, изцеждайки жизнените ми сили, и отне майка ми, семейството, в един прекрасен ден то просто ме изхвърли заради една-единствена, и то малка грешка. Тъй че не става въпрос за пари, Воге. А просто за друг начин да се извършва същата работа. Сега поне сам съм си господар, макар че печеля малко и не мога да си позволя отпуск.