Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

На телевизионния екран един тъмнокос мъж прегръщаше яко руса жена и я изгаряше с поглед. Една врата се отвори и в стаята влезе друг мъж, несъмнено силно изненадан. Безмълвният му вик не стигна до нас от екрана.

— Ала откакто срещнах Юнас, въобще не поглеждах никого. Такава е тя… любовта. Сляпа и глуха, без шесто чувство. Любовта не гледа с десет години напред. Тя вижда само под носа си, и толкоз… — Венке стана, крачките й бяха малко несигурни. — О, ние бяхме тъй щастливи… първите години. Ей сега ще ти покажа…

Отиде до етажерката и взе един фотоалбум. Върна се, седна на страничната облегалка на стола ми, във вълнуваща близост до мен, разгърна албума и го постави в скута ми. Наклони се над мен и започна да ми обяснява.

— Виж тук!

Било е през лятото. Венке Андресен и мъжът й бяха заснети на един от безцветните плажове със зелено, окъпано в слънце море, а зад тях се виждаше тебеширенобял, прясно боядисан хотел. Телата им бяха млади и загорели от слънцето, а зъбите — бели и здрави. Смееха се като деца в Лунапарк.

— Тенерифе — каза тя. — Година 1970-а. Именно там направихме Роар. А виж тук, през септември на същата година. Сега сме на планина. Юнас взе една седмица есенен отпуск, а аз току-що се бях върнала от лекарския преглед. Колко щастливи бяхме!

Погледнах фотографията. Ако се изключеха дрехите и по-различният пейзаж, можеше да бъде и предишната снимка. Намираха се високо горе в планината, а зад тях се виждаше ниска каменна вила. Тревата грееше в есенни тонове, небето се синееше — ясно, слънчево. Косите й се развяваха от вятъра. Бяха в дебели пуловери. И се смееха, смееха.

По това време тя е имала по-светла коса, а той — въздълга и бухнала. На двете снимки Юнас носеше противослънчеви очила. Лицето му имаше правилни черти. Широкоплещест и както изглеждаше, в добра форма.

Тя продължи да прелиства албума и пред очите ми се нижеха кадри от тях — Юнас и Венке на празник — той я беше прегърнал през рамо и се усмихваше широко на фотографа; непокорен кичур коса бе паднал връз челото му. Двамата танцуват и се смеят. После Венке сама, заснета на Фльойен от своя любим мъж. Юнас сам, на 17 май 7 7 Националният празник на Норвегия; ден на конституцията. — Б.р. , пред украсена с националното знаме дървена къща в планината, пак радостно усмихнат, но подстриган по-късо.

Тя показа и детските снимки: Роар като бебе на масата за повиване, в детското креватче, на стол, все още без да може да съсредоточи погледа си в нещо определено. После пак Роар, в градина, сред разкошни цветя, в подножието на сини планини, обкръжили един тъмносин фиорд (вероятно Хардангерският). Детето протягаше ръчички към възрастна сивокоса жена и към мъж, по-млад от нея, със сресан назад тъмен перчем. Семейни снимки в същата градина, на едната от които се виждаха боядисаните в бяло стволове на дърветата, а хората се бяха строили като ученически клас. Все на различна възраст и между тях — Венке Андресен с Роар.

— Това е у дома — каза тя.

В този момент на вратата се позвъни. Тя погледна първо мен, после часовника си. Предложих й да отворя.

— Не, най-добре ще е аз… — отклони ме тя.

Останах в дневната с албум на колене. Напрегнах слух. Чувах гласа й — бърз и непонятен през затворената врата.

Продължих да разлиствам албума, снимките показваха Венке в периода, когато Юнас Андресен още не се бил появил в живота й, тя носела косата си на кок, а лицето й е било съвсем момичешко и кръгло. На една от снимките тя гледаше влюбено един младеж с руса къдрава коса, в бяла риза с разкопчана яка — сигурно е било топло. Веселяк, с открита усмивка, а формите на тялото му под ризата издаваха, че след време му е предстояло да понадебелее. На друга снимка Венке беше хванала за ръка друг младеж, тъмнокос, който стърчеше над нея с една глава и бе облечен в тъмен костюм с бяла риза и вратовръзка, а тя имаше светла пола на цветчета и бяла блузка. Гледаше към този, който е правил снимката, говореше му нещо и се смееше.

Може би Венке е трябвало да си избере някой от тези младежи вместо Юнас. Може би те са заслужавали да застанат редом с нея в живота й като живи хора, не като фотографии в пожълтял албум — хартиени късчета от миналото.

Чух външната врата да хлопва и тя да влиза в кухнята. После дойде в дневната и каза:

— Нищо особено.

Отново седна на страничната облегалка на стола ми и опря бедро в рамото ми. Затворих албума и го оставих на масата. Пресуших си чашата и рекох:

— Ще трябва да помисля за връщане у дома.