Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

На друга етажерка имаше четири-пет албума с фотографии, а до тях снимка в рамка. Семеен портрет, на който познах Венке Андресен с малко по-дълга коса и Роар, опулен, с пълно бебешко лице. Третият на снимката трябва да беше бащата на Роар. Млад мъж с открито, малко бледо лице, но това можеше да се дължи и на недостатъчното осветление, русокос, с тъмни очила. Усмивката му беше пленителна. Двамата с Венке седяха на някаква стена или ограда, а тя държеше Роар в скута си. Лятно време, леко облечени, очебийно щастие.

По останалите етажерки имаше дребни предмети: статуетки, декоративни шишарки, евтини сувенири и по-скъпи порцеланови фигурки на животни. Толкова много, че не оставаше място за кибритена кутийка.

В един от ъглите на стаята имаше телевизор, който говореше сам със себе си. Едно геройче от анимационен филм ходеше нагоре-надолу, правейки гримаси. Добре, че не беше смешно, защото, ако трябваше да се смея, пак щях да се облея в кръв. Отпуснах се в хубаво, удобно кресло, Роар седна до мен и се облегна на рамото ми, а отсреща пред нас пробягваха и трептяха сините картинки на телевизионното предаване.

Ето че то свърши, на екрана се появи дама, която се осведоми дали филмът ни се е сторил забавен. После каза, че ако искаме да го гледаме още веднъж, ще трябва да включим телевизора в девет и пет на следващия ден. Ще бъде пак весело, добави дамата и пусна сладникаво-кисела усмивка.

След това започна урокът по английски. Тази серия я бяха показвали поне пет пъти досега, но я излъчваха като уж съвсем нова.

— Гледа ли ти се? — попита Роар.

— Не, благодаря. Можеш да го изключиш — казах.

Както всички деца и той се затрудни да извърши точно това действие, но го направи. После се върна обратно. Седеше на облегалката на креслото и мислеше. Погледнах го. Най-накрая го запитах:

— За какво мислиш?

Той почервеня:

— За нищо.

— За абсолютно нищо?

— Мислех си, че си много по-силен от моя татко. Той никога не би се справил с всичките тези…

Венке Андресен влезе в дневната и той замълча. Тя държеше в ръце поднос с какао и сандвичи. Какаото беше в жълти чаши, а сандвичите — в голяма чиния и представляваха филии хляб с яйца, нарязани кренвирши, резенчета домати и краставици, шунка, червено цвекло, сардини в доматен сос и дори с конфитюр. Щяха да стигнат и за закуска на другия ден. А може би тя наистина очакваше и други гости.

Докато хапвахме, Роар разказваше за случилото се. Пипнали го пред самия блок. Били трима заедно с Джокер, който ръководел операцията от разстояние. Вързали му ръцете отзад, натъпкали в устата му носна кърпа и го помъкнали с тях. Той се опитал да избяга, но получил удар в носа и предупреждението, че ако шавне още веднъж, ще му счупят краката. И момчето се кротнало.

Горе пред хижата най-напред го завързали за едно дърво, обикаляли в кръг около него, заплювали го и го биели. Той вдигна крачолите на панталоните си:

— Вижте тук!

Краката му бяха просто покрити със синини. Майката замръзна. Аз се опитах да преглътна.

После му разказали какво ще направят с майка му.

Венке Андресен пребледня:

— И какво казаха?

Той гледаше настрани, също така пребледнял.

Тя почервеня:

— Проклети гадове! О, аз ще…

Стана, стиснала ръце. Видях как се опитва да си поеме дъх. Носеше тънък бял пуловер и гърдите й се надигаха и падаха под него в такт с тежките въздишки.

— Какво ще кажеш, Веум?

Опитах се да преглътна. Тоест непрекъснато се опитвах, но това парче, което беше заседнало в гърлото ми, нямаше и след сто години да слезе по-надолу.

Тя отново седна.

— О, аз ще… — Венке удари с юмручето си по страничната облегалка на стола.

— Онзи младежки ръководител… — попитах. — Как се казва?

— Воге. Гюнар Воге? Какво те интересува за него?

— Искам да поговорим.

— Няма да помогне. Той е глупак и има доверие на тези бандити. Казва, че доверието било най-важното. Трябвало да имаме предвид в какви семейства израстват подобни типове. От какви домове идват. Ние от добри семейства ли сме, как мислиш?

За част от секундата видях пред себе си друга стая, далеч от тук, на една тъмна уличка, в нея майка, която седи до радиото и плете, уморен баща — трамваен кондуктор, който се прибира от работа в голямата топла кухня, в стаята с големи зелени растения в саксиите, където се завръщахме и ние, едва вечер, а радиото ни посрещаше с думите: „Добър вечер, моето име е Кокс.“ После следваше песен, която бяхме усвоили наизуст и можехме да си спомним всеки стих и след двайсет години или, по-точно казано, ние също стихоплетствахме допълнения към нейната мелодия и ще я помним, докато сме живи.