Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Любовта… това е нещо, което вземаш или получаваш като рибено масло. Любовта е нещо, което даваш… нещо, което имаш кому да дадеш.

— Съвсем вярно — съгласих се аз.

И не казах нищо повече. Просто нямах какво да добавя. Нищо остроумно или весело, което да подхожда на един пъзлив следвоенен интелигент. Оставаше ми само едно — да си тръгна. И аз си тръгнах. Дори не се сбогувах. Допусках, че ще предположи, че в гърлото ми е заседнала буца и гласът ми ще ме издаде.

„Заслепен от сълзи“, аз тръгнах навън, без да бързам — срещу пороя от червени указателни стрелки.

На улицата се спрях.

Какво направих днес? И нужно ли ми е всичко това?

Погледнах си часовника. Погледнах и нагоре към блока, където живееше Венке Андресен, към балкона на деветия етаж, към прозореца на Роар и кухненския прозорец. Прозорецът на кухнята светеше.

Отправих се към блока, влязох през главния вход и се запътих към асансьора.

Докато чаках асансьора да дойде, към него се отправи една жена и застана до мен. Поздравих я учтиво, а тя ме погледна като ужилена, сякаш бях направил някакво неприлично движение. Май хората тук, в покрайнините на града, не се поздравяват, докато чакат асансьори. А може би и изобщо не се поздравяват. Този свят тук е друг, не трябва да забравям това. Но жената все пак потисна уплахата си и ми се усмихна: бегла, насилена усмивка.

Беше на вид доста приятна. Сигурно е била доста хубава на младини, преди няколко десетилетия. Но беше минала първата половина на века си и тези петдесет години бяха оставили отпечатъка си върху лицето й. Някой беше сял, друг бе жънал, ала един господ знае кой какво е спечелил.

Косата й е била черна, сега прошарена с дълги сиви кичури, наистина интересни за този, който има слабост към зебрите. Очите й бяха кафяви, с доста червени жилчици по бялото, а устата й имаше тъжни контури, сякаш току-що бе изпила едно кампари в повече.

Не бе много висока, но не бях в състояние да определя дали е стройна или възпълна, защото носеше доста широко кожено палто, видяло по-добри времена, но все още в състояние да стопли една замръзнала душа в замръзнало тяло. Краката й бяха стройни и спокойно можеха да принадлежат на красива трийсет годиш на жена.

Когато асансьорът пристигна, аз й отворих вратата. Тя повече не се усмихна. Може би това тук не бе прието.

Кабината на асансьора бе дълга и тясна като ковчег, за да може да побира пиана, легла, дивани и тем подобни, да ги качва до дванайсетия етаж. Жената влезе по-навътре, аз останах до вратата.

— На кой етаж сте? — попитах.

— На седмия — отговори.

Гласът й бе леко дрезгав, глас на доста пиене и малко сън. Под очите си имаше торбички.

Асансьорът се заизкачва нагоре. Между четвъртия и петия етаж спря. Светлината на тавана премигна два пъти, после секна както и движението на асансьора.

Жената до мен въздъхна тежко.

— О, боже господи, пак ли? — Тя ме погледна тъй, сякаш аз бях виновен. — Спря.

— Да, да, виждам — казах.

А виждах само десет-петнайсет сантиметра от вратата на петия етаж, останалото беше бетонна стена.

Много особено е преживяването в спрял, излязъл от строя асансьор, с което се даряват тези, които живеят в така наречените „цивилизовани“ страни, т.е. там, където строят сгради, по-високи от четири етажа. Когато си в здраво заседнал асансьор, светът спира да се движи. Няма значение дали си на петдесет или петнайсет години, във всички случаи се чувстваш много стар. Навън може да се е разразила война; може да е спрял токът; да има земетресение или ураган. Може хората да тичат по улиците и да си късат парчета плът с касапски ножове; може носорог да се носи по улиците на лов за девственици… Това не те касае. Ти нямаш нищо общо с реалността. Ти си заседнал в асансьора.

Клаустрофобията не ми е уязвим пункт, но въпреки това усетих как започвам да се потя по челото и гърба.

Никой не обича да седи в асансьор, спрял между етажите. Ако това се случи, искаш веднага да излезеш навън — толкова е разбираемо.

А ние заседнахме.

Жената, с която се случихме заедно, не се чувстваше добре. Лицето й подпухна, очите, ноздрите, устата сякаш се уголемиха, дишането й се учести, стана пресекливо. Тя също като мен чувстваше слабост в коленете и се подпираше със слаба бледа ръка на стената на асансьора. С другата притискаше челото си.

Казах:

— Може би ще трябва да се запознаем. Казвам се Веум.

По вида й разбрах, че ми няма доверие.

— Да, но ние заседнахме. Заседнахме. — В гласа й се долавяше истерия.