Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Продължих:

— Чувал съм, че щом хора, които страдат от клаустрофобия, попаднат в такава ситуация, те започват да се събличат. Не правете това. Още съм млад, за да мога да го понеса спокойно.

Тя се отмести още по-назад в дъното на кабината.

— За какво бръщолевите непрекъснато? По-добре направете нещо да се измъкнем. Навън! Искам навън!

Беше застанала с гръб към стената, после се обърна. Заудря я с безсилни и безпомощни юмручета.

— Помощ, помощ! — викаше жената.

Натиснах копчето с надпис „Тревога“ и дочух, че някъде долу звънна звънец. Надявах се, че това не е само „копче за успокоение“, което се инсталира за такива нещастници като нас без никаква реална полза. Надявах се, че е звъннало на съответно място, например при портиера, та да не се наложи да чакаме дълго.

Спътницата ми изхлипа:

— Колко ще можем да издържим? Докога ще има кислород във въздуха?

— Кислород? — Огледах се. — Достатъчно дълго. Чух, че в Швеция една чистачка изкарала четирийсет дни затворена в товарния асансьор на някаква фабрика. Повече от годишен отпуск. И оживяла, макар че пила само сапунена вода.

— Четирийсет дни! Мили боже! Не съм и помисляла…

— О, аз просто исках да ви поясня, че… проблемът не е в кислорода.

Огледах се внимателно. На тавана не видях от някогашните привични люкове за вентилация. Те можеха да се отварят, а заседналият — да се измъкне през тях и да седне на покрива на кабината, чувствайки се в кратера на вулкан. Самата мисъл за такава възможност винаги успокояваше.

За свое учудване забелязах, че се потя все повече и повече. Помислих си: човек никога не трябва да взема асансьор. Стълбището е направено, за да се използва, поддържа добрата форма и ти помага да живееш по-дълго. Асансьорите са за старци и бебета, но не и за големи, силни хора…

В стомаха ми нещо започна да драска: добрият стар плъх. Оглеждах асансьора, който ми изглеждаше все по-малък: по-тесен, по-нисък… Изведнъж усетих, че ръцете ми се свиват в юмруци и ме обзема желание да удрям по стените, да ги разбия, да викам за помощ.

Зави ми се свят.

Поизкашлях се за собствено успокоение и рекох:

— След малко ще сме навън. Съвсем след малко, госпожо.

Тя съвсем беше сдала багажа. Отпусната, вперила очи в пода, на който бе седнала с вдигнати колене. Видях, че носи черни пликчета под бежовия чорапогащник и че е доста по-пълна, отколкото подсказваха краката й.

Извърнах поглед настрана. Аз съм порядъчен човек и не мога да се възползвам от женската беззащитност. Пък може би това е само страхът — страхът на пола. Можех преспокойно да анализирам тези и други свои мисли, както обичах да правя. В това отношение бях на равнище и преди жените да превърнат живота ми в лудница, по моя инициатива.

Вслушвах се в звуковете, долитащи откъм блока. Бетонът предава шумовете по удивителен начин. Дочух свистене по тръби и нещо, което напомняше на удари по вратата на затворническа килия, кодови сигнали, предавани от килия на килия. Може би някой друг беше заседнал във втория асансьор, а може би целият блок бе пълен с асансьори, в които имаше пътници, двама по двама, но никой не се движеше, никой не идваше да ни помогне, може би се намирахме в… ада?

Отново погледнах жената. С нея ли трябваше да прекарам вечността?

Потта ме обливаше. Не бях в състояние да си помисля за нещо успокояващо. Опитах се. Представях си лятото: бял, окъпан от слънчевите лъчи морски плаж, безкрайно синьо-зелено море, ясно синьо небе, въздух… въздух… и хора, които говорят датски… Взех да си мисля за бира: златиста бира, която шупва нагоре, халби с бяла пяна, покривки на червени и бели квадратчета, открита тераса, една жена… Мислех си за Беате. Но това не ме успокои. Мислех си за Венке Андресен…

— Ало!

Ало! Ало! Чак на третия етаж гласът ми излезе от устата:

— Ало!

Някой чукаше на вратата на петия етаж:

— Има ли някой вътре? Между етажите ли сте? — Гласът беше груб, гласът на портиер.

— Да. Не можете ли да ни помогнете?

Не знам какво се случи, но спрях да се потя. Жената до мен вдигна глава и се ослуша.

— Пак тези момчетии. Измъкнали са бушон, но вие почакайте, подир пет-десет минути всичко ще е наред.

— Благодаря — пошепнах аз на тежките крачки, които се отдалечаваха.

Мина още четвърт час. Моята спътничка и аз не намирахме общи теми за разговор. Чакахме само едно: да се измъкнем от тук. Погледнах часовника си: дали Венке си беше вкъщи?

Внезапно, без всякакво предупреждение, асансьорът потегли. Пети етаж, шести, седми. Спря на седмия.