Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Да, така е. Пишат го и във вестниците.

— Но сега не става дума за издръжката, а за застраховката.

— Каква застраховка?

— Имахме обща застраховка „живот“. И след развода се споразумяхме да си я вземем обратно, да ни я изплатят. Не че сумата е толкова голяма, но… Юнас трябваше да уреди въпроса и да си я разделим по равно. Но аз все още не съм получила нищо, а на нас с Роар тези пари наистина са ни необходими.

— Бих могъл да ти дам на заем — излъгах.

— Знам, Варг. — Май знаеше повече, отколкото бих могъл да допусна. — Благодаря ти. Но се уморих да вземам на заем. Не искам повече да задлъжнявам нито на приятели, нито на познати, нито на когото и да било.

Замислих се за миг към кои ме причислява: към приятелите, познатите или към когото и да било. После рекох:

— Смятам, че мога да ида там. Ще поговоря с него.

— О, Варг! Аз ще ти платя за услугата. Колко ще струва всъщност?

Колко ще струва? О, евтино, мила моя. Не съм скъпар. Целувка по бузата или устата. Един поглед изпод падналия на челото кичур, пръстче, прокарано по лицето ми чак до устните… Не, не съм скъпар.

— Не мисли за това — казах. — Мога да го свърша в обедната си почивка.

— Не, не искам да губиш от… заради мен…

Наистина ли?

— Ще поговорим за това друг път.

На запалена свещ и чаша вино, скъпа, под светлината на стъкленопрозрачна месечина, под сребърния порой на звездите, в яхта на път за Китай… Да, друг път.

— Добре. Знаеш ли къде работи? Бях ли ти казала?

— В някаква рекламна фирма, нали?

— Да, „Палас“, намира се в Дреген, в същата сграда, където е големият магазин за спиртни напитки.

— Знам къде е. Там ме познават. На „ти“ съм с всички.

— Аз… — поде тя, като че искаше да каже още нещо.

Уплаших се да не размисли и веднага смених темата.

— Всичко е наред — казах. — Ще поговоря с него. Ще видим. Ще ти дам отчет. — На това се и надявах. — Може би да намина при теб довечера?

За момент се възцари тишина. После Венке отвърна:

— Не би ли могъл да позвъниш? Днес аз съм заета.

Заета? Луната потъмня, звездният порой секна, а яхтата за Китай потъна. Казах:

— Хубаво. Ще ти се обадя. Довиждане.

След като сложих слушалката, аз се сетих, че забравих да й кажа да предаде поздравите ми на Роар. Но не й позвъних. Щях да го имам предвид за следващия път.

Канцеларската бутилка продължаваше да се кипри на бюрото. Но сега не ме съблазняваше и фактически ми изглеждаше доста вулгарна с лъскавия си изподраскан етикет. Завъртях плътно капачката и тикнах бутилката обратно в чекмеджето.

Огледах се наоколо с неприятно присвиване под лъжичката.

— Майната му на всичко… — изрекох на глас достатъчно силно, за да се чуя.

После напуснах „локала“, без да изгася лампата. Може би така ще ми е по-приятно да се върна тук. Все едно, че някой ме очаква. Ако изобщо се върна, разбира се. Човек Никога не знае. Особено на пешеходната пътека. Там всеки е лесна жертва.

Поех нагоре през площада към Брюген. Рибният пазар още пустееше и живите риби плуваха необезпокоявани в големите кофи. Продавачите отърсваха снега с големи червени юмруци, а домакините обикаляха стоката им и я оглеждаха подозрително, сякаш се съмняваха, че рибите са истински.

Пред пивоварната един товарен автомобил глътна и последната палета с каси, които щеше да вкара през зелената врата на един от пристанищните складове.

На ъгъла се кандилкаше неизменният пияница, подпрял стената с гръб, от джоба му се подаваше почти празна бутилка. Той изпровождаше всеки минувач с тъжен поглед и беше неделима част от атмосферата на града, някаква туристическа атракция дори, представителна фигура на страната ни и на обществото. При това през всеки сезон.

Рекламната фирма „Палас“ се помещаваше в нова тухленочервена сграда срещу също тъй новия „музей“ на бита, където само на няколко квадратни метра е побрано всичко необходимо: супермаркет, пълен с много повече стоки от необходимото, магазин за напитки, музей за интелигентните, църква за вярващите, зъболекарски кабинет, парк с пейки и… рекламно бюро. Тук човек би могъл да изкара цял живот, без да ходи в другата част на града. На ъгъла имаше банка и хотел, поща, градинка и дори локал за бинго. Всички жизнени потребности бяха следователно задоволени. Всеки може да изпраща писмата си, да получава записи, да играе бинго. Дреген бе всъщност Берген в миниатюра, една джобна Норвегия за онези, които предпочитат удобствата пред живота.