Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Там, където бе седнал, той се намираше в мавзолея на собствената си вяра. Зад него, на стената, над един скрин висяха две големи фотографии. Едната на Адолф Хитлер, а другата на Видкюн Квислинг 32 32 Норвежки министър-председател, отстъпил пред фашистките окупатори. Предател. — Б.пр. . И двамата в униформа. Върху скрина имаше два дървени свещника с дълги свещи, които в момента не бяха запалени, но и те бяха част от олтара с двата идола в живота му, тласнали го по дълъг и криволичещ път до тази полутъмна стая, при една отчаяна жена и стълкновението с мъж, когото виждаше сега за пръв път.

— Ама че проклета идиотка си, Елисе. Сега вече провали всичко.

В гласа му отекна празен звън, зловещ тон, който не предвещаваше нищо добро нито за нея, нито за мен.

Успях да изрека първите си думи, отправени към него:

— От какво страдаш, Юллвен?

Очите му заблестяха.

— Значи знаеш кой съм аз? — Погледът му също не вещаеше нищо добро.

Тя се намеси:

— Нужно му е да отиде на лекар. Дълго му говоря за това, но той, той не иска…

Сълзите се стичаха по бузите й, а очите й не се отместваха от лицето му.

— Той кърви. Нещо го изяжда отвътре, бавно, защото, защото един ден се реши да…

— Да мине в нелегалност? — попитах.

Той стисна устни.

— Да — прошепна тя. — А после, после вече не можеше да се подаде навън.

— Щяха да ме питат как се казвам. Тази проклета бюрокрация, онези глупаци от социалното осигуряване ще поискат да узнаят как се казвам. Но аз нямам име. Аз съм мъртъв.

Казах:

— Само че не си. Все още не си. — Сякаш за пръв път разбрах това на сериозно. — Ти не си бил убит през хиляда деветстотин седемдесет и първа.

Както в погледа му, така и в гласа му прозвуча явна злоба:

— Не, аз не умрях през хиляда деветстотин седемдесет и първа.

Изведнъж стана тихо. Елисе Блум плачеше тихо, закрила лицето си с ръце, разтърсвана от леки конвулсии. Събрах мислите си и продължих започнатото настъпление. Върнах се към хиляда деветстотин петдесет и трета година:

— Внезапно появилите се пари ме наведоха на следата.

— Какви пари? — изръмжа той, почти против волята си.

— През хиляда деветстотин петдесет и трета и в годините след това. Именно парите са позволили на Елисе Блум да купи тази къща. Парите са дали възможност на колежката й, госпожица Педершен, да се засели в Испания, да живее като един вид преждевременна пенсионерка. Ако включим в сметката и теб, Юллвен, Холгер Карлсен, който е бил мъртъв, и Хагбарт Хелебюст, който най-малко от всички ви е имал желание да издаде нещо, в управлението не е имало други хора, пред които да е било казано.

— Какво е било казано? — учуди се Юллвен.

Елисе Блум бе спряла да плаче. Ръцете й се бяха смъкнали до устните. Тя ме гледаше с големи, зачервени от плача очи.

Бавно преместих тежестта си от единия на другия крак.

— Това, което е имал предвид Холгер Карлсен, че се опасява от предстоящо изтичане на газове в производствения цех.

Те ме гледаха втренчено и мълчаливо. Ролите се бяха разменили. Сега не те бяха призраците, а аз, тъй като в мое лице сякаш изведнъж виждаха Холгер Карлсен — жив-живеничък.

— Какво, не съм ли прав? А само няколко дни след това гръмна. Ти си минал през тежки изпитания, Юллвен, и ти е било напълно ясно, че си можел да притиснеш Хелебюст, при това неспасяемо, ако планът ти евентуално има успех. Спасил си един човек по време на пожара, но пък си се погрижил и Холгер Карлсен да не излезе жив от там. После, след пожара, когато Хелебюст се завърнал от Осло, ти си му представил сметката за твоето мълчание. Можел си да разчиташ на безоблачни дни. Но са ти били необходими двама помощници. Един вече си имал в лицето на Елисе Блум, а госпожица Педершен е била полузаслепена от лоялността, която секретарките тогава са изпитвали спрямо шефовете си. Но може би тя просто се е радвала на парите, които е получила, нищо чудно. Единственото нещо, което не мога да разбера, са отношенията между двама ви. Ти си била млада и хубава тогава? — обърнах се аз за миг към Елисе Блум, а после пак към него: — А ти — застарял тип с присъда за изменничество зад гърба си.

Елисе Блум се поизправи. Червените петна по лицето й бяха започнали да избледняват, а под тях се подаде ледена маска. В гласа й прозвуча учудваща нежност, когато хвърли поглед към него и каза:

— Тогава аз го обичах. Щях да направя за него каквото и да беше поискал. — След кратка пауза продължи: — Ние заживяхме заедно както всички влюбени, поне аз мисля така. Топлотата се превърна в ежедневие, тайните — в горчива връзка между двама ни.