Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

В такъв миг от живота всяко нещо идва на мястото си. Същевременно всичко беше тихо. Обзе ме силно чувство за недействителност.

Елисе Блум бе извадила цигара. Тя я мушна между устните си и я запали с трепереща ръка. Силуетът й се очертаваше върху прозореца — с неестествено вдигнати рамена като неподвижно увиснала марионетка.

Ръцете на Харалд Юллвен не трепереха. Те здраво стискаха пистолета. Стоях замръзнал, неподвижен. С изключение на движението, което Елисе Блум направи, за да запали цигарата си, ние образувахме една триъгълна неподвижност.

Имах тягостното чувство, че той по всяка вероятност държи в ръцете си „Лугер“ — окончателно свързващата нишка между лицето Харалд Юллвен и неизвестния убиец, наричан някога Ротеифтен. Когато извадеха куршумите от тялото ми, можеха да ги мушнат в един плик и да прикачат към него бележка с надпис: „Окончателно доказателство“. Ала за съжаление аз нямаше да съм там, когато щяха да го сторят.

Харалд Юллвен нито за секунда не ме изпускаше от очи. Започна да говори, но не на мен.

— Кой е този човек, по дяволите, Елисе? — изръмжа той с уморения и дрезгав глас на стар мъж, изпял песента си още преди десетилетия.

Докато говореше, аз го гледах неподвижно. Можех да го разпозная сред хилядно множество. Същото конско лице, същите изпъкнали черти, а косата — заресана право назад по същия начин, както на фотографията, която носех в джоба си. Само че междувременно бе съвсем посивяла, напомняйки козината на вълк. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки, изражението около устата — още по-горчиво, а кожата му съвсем бледа, като на дългогодишен затворник. И той наистина бе живял като такъв през последните десет години. На каква възраст е? Пресметнах бързо, че трябва да е на около шейсет и седем. Значи пенсионерска. В този миг обаче нямаше никакви изгледи, че и аз щях да я достигна.

Не само ръцете на Елисе Блум трепереха. И гласът й бе съвсем несигурен, когато изпелтечи:

— То–това е той, час-тни-ят де-тек-тив, за кого-то ти раз-ка-зах…

Очите му станаха по-тъмни дори от онова черно око, което бе насочил към мен.

— Частен детектив? — Той сякаш изплю думите.

Заваляше на „с“. За миг очите му се обърнаха настрана, с недоверчив поглед, към Елисе Блум. Когато ги впи отново в мен, забелязах в погледа му нещо още по-черно. Това бе страх, безграничен страх и аз потреперих с цялото си тяло. Няма нищо по-страшно и опасно от уплашения звяр.

Елисе Блум му извика:

— Направих го заради теб, Харалд. Ти трябва… — думите й изведнъж станаха толкова тихи, че едва ги чух — да отидеш на лекар.

Тъмният страх се разпростря върху лицето му, скова разкривената му уста, бледожълтата кожа на торбичките под очите му и сухите гънки кожа на врата му. Ръцете, държащи пистолета, леко потреперваха и аз видях, че Харалд Юллвен е само сянката на онова, което трябва да е бил някога.

Представих си го като момче, горе, в малкото стопанство в т.нар. Вълча област, вдън гората над Берген, където елхите са толкова високи и мрачни, че човек трябва да е роден пуритан, за да се чувства добре сред тях.

Представих си го обут в широки сиви панталони с тиранти на голо да коси бос тревата, размахвайки косата напред-назад, напред-назад. Силното му тяло е лъщяло от пот, а това, че е влачил малко единия си крак, не му е пречело, даже е изглеждало съвсем нормално сред поляните там, горе. Имал е дълъг и небрежен перчем, но косата на врата и около и над ушите му е била подстригана. От време на време е спирал да си почива, загледан нагоре към синьо-бялото лятно небе, надвиснало като примамливо обещание над тъмния Вълчи хребет. После пак продължавал да размахва косата.

Не ми беше трудно да си го представя и по-късно, когато се е преместил в града и е облякъл кафявата риза, намерил е нови приятели, самодоволни, червенобузести, пеещи весели песни и имащи действителна цел в живота: да защитават страната от болшевиките, да се борят против световния комунизъм. Сега в целия му образ се долавяше нещо смирено, подчертаващо тайнствеността около него.

Можех да си го представя как през войната е правил мрачните си сделки с представителите на окупаторите.

Сякаш го виждах пред себе си с вдигната яка, скрит до някоя порта или сгушен в някоя пресечка, да наблюдава как Гестапо извършва нощните си посещения, водено от неговите собствени съвети и предателство. Представих си го и как организира това, което после щеше да бъде квалифицирано като „нещастен случай“, със съобразителност и умение.