Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— И какво се случи тогава?

Той направи гримаса:

— Извършихме това, което бяхме решили предварително. Бях участвал и в други подобни, доста брутални акции, които предприемахме по време на войната, но те бяха необходими. В известен смисъл ние като че ли психически се бяхме върнали към тези времена, там долу зад складовете за риба, изправени срещу стария си и най-зъл враг. Юхан пазеше в гръб, а аз излязох от сянката и му дадох възможност да види лицето ми. Валеше слаб сняг на малки парцали, беше дяволски студена зима, а откъм морето духаше мразовит вятър. Видях, че той ме позна. Искаше да извика, но аз дадох знак на Юхан, който го цапардоса отзад с един железен прът.

— И после го смляхте на кайма?

— Не го измъчвахме, както правеха това подобните нему с нашите бойни другари през войната. Но може би позволихме на яростта си да се излее над трупа му, след като той така и така вече бе мъртъв.

— Не звучи особено красиво.

— Войната никога не е красива, Веум.

— Не е, особено когато приключва с четвърт век закъснение.

— Ние бяхме непрекъснато във война, Веум. И всъщност тя няма никога да свърши за нас.

— Добре. Няма да ви съдя. Аз… Тогава ти помогна на Юхан Улсен да се измъкне от страната, нали?

— Да. Това беше условието, за да ми помогне.

— И от тогава не си чувал нищо за него?

— Нищичко.

— А на кого друг си разказвал това?

— На никого, Веум. Само аз и ти го знаем.

Това прозвуча почти като заплаха.

— И Юхан Улсен — добавих аз.

— И Юхан Улсен — добави той и кимна.

— Но какво общо има това с Ялмар Нюмарк, по дяволите? Доста нишки се губят, Фанебюст. Ами Олга Сьоренсен? А ако Юхан Улсен се е върнал от своята чужбина? Нима не би те посетил? Или Олга Сьоренсен?

Конрад Фанебюст изсумтя:

— Споделих това с теб, Веум, защото просто съм убеден, че вървиш по лъжливи следи. Историята няма нищо общо с Ялмар, ни най-малко. Той никога и по никакъв начин не е бил замесен в нея. Не е могъл и да предполага въпросната взаимовръзка. Мисля, че ти трябва да разглеждаш този случай от друг ъгъл, особено сега, когато вече не е необходимо да изхождаш от станалото през хиляда деветстотин седемдесет и първа. Вече знаеш какво се е случило тогава. Сега го знаеш.

— Ала защо, защо тогава ме молеше така настойчиво да се опитам да намеря Харалд Юллвен? Защо симулираше убеденост, че той е жив?

— Слушай, Веум, играя тая игра от много години — правя го автоматично и несъзнателно. Това се нарича „конспирация“. Именно така успяхме да оцелеем. Ялмар е мъртъв, умрял при особени обстоятелства. И аз разбрах, че ти с удоволствие би преследвал Харалд Юллвен, пък и всеки друг призрак, стига да намериш убиеца му. А аз продължавам да съм заинтересован да ти плащам хонорар.

Вперих в него твърд поглед:

— Не съм сигурен дали ще го приема!

— Ах, така ли?

— Сякаш ми плащаш, за да си затварям устата.

— И кой би могъл да знае за това освен ти и аз?

— Именно аз.

Той не ми отговори, а само погледна към мен с кисела физиономия иззад голямото си писалище.

Нямах какво да добавя. Бях узнал дори повече от това, с което можех да се примиря. Една загадка беше изяснена, но още няколко чакаха своя ред.

Подех:

— Имал ли си някога делови отношения с Хагбарт Хеле?

— Доколкото знам, не съм, Веум — въздъхна облекчено той. — Ала в нашата област… Та той притежава многобройни дъщерни фирми. Трудно му е да се държи безупречно. Но както вече си видял заглавията във вестниците… Нас, бизнесмените, ни дебнат непрекъснато. При сегашната ситуация нямаме много време, та да се помайваме.

— Срещал ли си един тип на име Карстен Вииг?

— Не. Кой е той?

— Един мъж, който ходи насам-натам и ломоти за трупове на хора, все още не убити.

— Аха. Добре, но ще те моля да ме извиниш, Веум… — Той посочи с ръка папката: — Трябва да се занимая с някои документи. Така че благодаря засега и успех по-нататък. Но помни…

— Да?

— Това, което чу от мен, изобщо не е било казвано. Ясно, нали?

— Можеш да разчиташ на мен, Фанебюст. Довиждане!

— Довиждане.

Още преди да затворя вратата след себе си, аз чух поскърцването на перото на автоматичната му писалка. Явно не обичаше да си губи времето. А секретарката му не беше щедра на усмивки. Подхождаха си.

Обядвах в града. В китайския ресторант с изглед към площада сервираха големи порции на нормални цени. А тихата източна музика, която струеше от тонколоните, даваше възможност да чуваш мислите си. Пък аз имах много за премисляне. В главата ми започнаха да се оформят контурите на цяла схема.