Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Отново позвъних в кантората на Конрад Фанебюст. Да, Фанебюст се беше завърнал, ала имаше в момента среща. Но нека кажа името си, за да бъде записано и той ще ми се обади, щом се освободи.

Настоях най-учтиво да ме свърже с него веднага. Помолих я да му предаде поздрави от Веум и да му каже, че искам да говоря с него за нещо много важно. Много важно.

Дамата се върна след няколко минути и чувах учестеното й дишане в слушалката. Да, тя беше говорила с Фанебюст и ако имам възможност да отида там в два и половина часа, той ще се опита да ми отдели малко време.

Казах:

— Вие не сте ли чели последните прогнози за деня на Страшния съд? До два и половина светът може да изчезне, а освен това тази година ни предстоят и парламентарни избори.

Тя отвърна:

— А вие не сте ли чели вестниците? Срещата ви е в два и половина. Довиждане.

— Довиждане.

По пътя към кантората купих вестници. „Криза в търговското корабоплаване“ — гласеше едно от заглавията на първа страница. „Кризисна среща в Копенхаген“ — прочетох в другия вестник. „Ще има ли нови фалити?“ — питаше трети. Въпреки различните журналистически нюанси значението си оставаше едно и също: Конрад Фанебюст имаше да решава къде по-важни неща, вместо да се занимава със станал преди двайсет и осем години пожар или с изчезнал преди десет години човек.

А освен това предстояха избори в Стортинга. Това беше годината, в която всички политици бяха изучили тактиката на предизборната президентска кампания в САЩ. Кандидатите от Лявата партия пристигаха на предизборните срещи с велосипеди, боядисани в зелено, хората от Партията на центъра засаждаха нови храсти в занемарените градски паркове. Кандидатът за министър-председател на Работническата партия раздаваше червени рози на Торгалменинген, а в това време Норвежката телевизия заснемаше как кандидатът на консерваторите разговаря съвсем простодушно с хората на пазара за зеленчуци в Ставангер, с малко скована, но затова пък много широка усмивка. През тази година всички обещаваха да дадат повече от всякога, макар да знаеха, че ще получим по-малко от когато и да било. Бе настъпил върховният момент за старите циници. Оптимизмът се изпари.

Обадих се от кантората си на Вагард Вадхайм. Попитах го дали има нещо ново около разследването, за което пишат вестниците. Той отговори, че не е в състояние да ми отговори, но не беше така. Благодарих и затворих.

Предобедът отмина в тишина, като скромен гост, дошъл на погребение. От съседната кантора се чуваше воят на зъболекарската машина. Мислех си за асистентката, която нагласява големите салфетки около вратовете на нервни пациенти, забърква амалгама и определя часове за преглед. Ако някога все пак успея да получа добър хонорар, може би и аз ще си поръчам час за преглед. Заедно с нея. В два часа и двайсет и пет минути се намирах в преддверието на кабинета на Конрад Фанебюст. В коридора се разминах с двама млади, късо подстригани и добре облечени мъже, които се бяха задълбочили в сериозен, тих разговор. Единият държеше куп документи в ръцете си, а другият стискаше няколко вестника. В момента, в който минах покрай тях, те прекратиха разговора. Продължиха го веднага, щом ги отминах и влязох в приемната.

Секретарката на Фанебюст вдигна поглед към мен веднага, щом влязох вътре, после погледна часовника си. Беше златен. Този ден тя бе облечена в зелено: зелена пола, блуза с цвета на мъх, а на шията — кехлибарена огърлица.

— Вие бяхте Веум? — осведоми се.

Усмихнах се.

— Май никога не забравяте лицата на посетителите?

Тя ми отговори сухо:

— Те са тук, пред мен, в бележника.

— Лицата?

— Имената.

Набра вътрешния номер на Фанебюст и му каза, че съм дошъл. После затвори слушалката и се обърна към мен:

— Можете да влезете веднага, Веум.

— Благодаря ви.

Отворих вратата. Конрад Фанебюст седеше зад бюрото и пишеше, точно както го заварих и предишния път. Той ми посочи да седна на същия стол и продължи да пише, изглеждаше напълно погълнат от работата си. Началото на сегашното ми посещение тук беше истинско копие на предишното или във всеки случай една много добра имитация.

Той като че изглеждаше малко по-уморен в сравнение с първата ни среща. Но беше трудно да се определи дали причините за тази умора бяха кризата в корабоплаването или прекараните нощи в баровете на Копенхаген. Бръчките по лицето му сега бяха по-дълбоки, а усмивката — по-напрегната, когато остави настрана автоматичната си писалка, мушна листа, на който бе написал писмото, в същата папка отпреди, сложи ръце на бюрото пред себе си и каза: