Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Разбрах предупреждението. Ако искаха да ме ликвидират, щяха да изпратят мъжа със спортната шапка сам. Никога преди това не го бях виждал и бях почти сигурен, че е от Осло. Карстен Вииг го беше придружил, за да се убеди, че не съм получил повече от това, което те са ми определили. Сега можеше със задоволство да докладва на Хагбарт Хеле за успешното изпълнение на задачата.

Но аз отново се запитах: „Означава ли това, че те наистина искат да скрият нещо, което се е случило преди 28 години? Или по-скоро нещо, което се е случило съвсем скоро, само преди по-малко от месец, в една квартира на Скотегатен? Да не говорим за събитието от последния понеделник. А може би това бе просто демонстрация на неограничената им сила и мощ?“

Минаха няколко часа и сънят зад бюрото ме ободри. Изгледът отвън беше вече нормален. Имах сили да се наведа, да извадя бутилката и чашата от най-долното чекмедже и да си налея от чистата, прозрачна водка.

Отпих внимателно. Топлината се разля в мен като олио върху вода.

Размърдах раменете си. Чувствах врата си все още отмалял, а горните части на ръцете си безсилни. Болеше ме в слепоочията, а в стомаха си усещах тъпа болка. Но общо взето, се чувствах по-добре, отколкото преди няколко часа. Отново бях започнал да мисля.

Седях с чашата в ръка. Денят пак закуцука у мен, подпирайки се на фалшиви патерици. Малко ми трябваше, за да падна отново в канавката. Трябваше да залагам на блондини, а не на блондинки. Да основа ателие за плетене на дантели, а не бюро на частен детектив.

В три и половина чух, че някой влиза в приемната ми. Входната врата отново се затвори и леки женски стъпки прекосиха пода, преди посетителката да се появи на прага пред мен.

Минаха няколко секунди, докато я позная. Бутнах шишето с водка настрана, сякаш не беше мое, и възкликнах:

— Каква изненада!

Казах това, изправяйки се, духът ми беше достатъчно силен, за да издържа това физическо напрежение.

Беше асистентката на зъболекаря от съседната кантора. Носеше шлифер в тюркоазен цвят, беше се изчервила като залез и не знаеше какво да прави с ръцете си. Наистина беше съвсем млада. Тя внесе в стаята ми и полумрак, и слънчева светлина едновременно и внезапно.

Заобиколих бюрото с все още несигурни крака.

Тя каза:

— Ти ме покани да те посетя, за да видя изгледа от стаята ти. — Погледна ме изкосо.

Когато се приближих, тя се отмести и бързо отиде към прозорците.

— Аха — каза.

Стоях по средата на стаята.

— Какво означава „аха“?

Тя се засмя.

— Означава, че изгледът е същият, който имаме и от кабинета.

— Да не би да си очаквала нещо друго?

— Ти каза… — Тя спря и погледна към чашата ми: — Какво е това?

Усмихнах се слабо:

— Прилича на вода.

Тя ме изгледа подозрително. Следобедната светлина омекотяваше чертите на лицето й и аз си спомних за една друга жена, която бе стояла някога до прозореца ми. Тя също имаше винаги зачервени бузи, очите й бяха тъмни, веждите — черни, добре очертани. Чудех се на колко е години — деветнайсет, може би двайсет.

Приближих се още повече. Тя все така се усмихваше.

Промълвих:

— Ти си… ти си от този тип жени, в които всички се влюбват, нали? Знаеш го, всички ти го казват…

Тя ме погледна с големи, блестящи очи.

Продължих:

— Също като Ингрид Бергман в „Казабланка“.

— Коя? — Тя изглеждаше изненадана.

— А, една жена… с която беше лесно да…

— Вече го видях — каза тя. — Изгледът.

Тя се усмихна и мина толкова близо до мен, че усетих сладкия й, ухаещ на цветя дъх.

— Благодаря ти. — Тя се спря до вратата и се огледа. — Защо не включиш осветлението?

Не дочака отговор. Чух стъпките й към приемната, вратата, която се затвори след нея, токчетата в коридора, вратата на асансьора, шумът му и накрая — тишината.

Погледнах се в огледалото. После взех шишето с водка, вдигнах го към собственото си изображение в огледалото и го поздравих. Изпих чашата на един дъх и отидох да запаля лампата. Не след дълго се отправих към къщи.

Има септемврийски дни, които са като златист мед, а зад прозореца ти слънцето грее голямо и бременно. Септември е като зряла любовница: със закръглени форми и закъсняла лятна топлина в кръвта си. Слънцето си играе с цветовете, които все още са пощадени от октомврийските оттенъци. Това са дни, когато човек трябва да се събужда бавно и да има достатъчно време за това. Закусих леко край прозореца, който се нуждаеше от измиване. Летните дъждове бяха оставили тъмни петънца по стъклата. Отвън дочух как някой пере бодро толкова рано сутринта. До ушите ми достигаше немска забавна музика, ечаща от нечие радио. Горе, на гребена на един от покривите, птичките се бяха събрали на военен съвет и се чудеха дали е настанало време да потеглят към Средиземно море, или да прекарат в Норвегия и месец септември? Дори и те трябва да правят избор, да вземат решения и да определят позиции.