Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

За изминалите години Берген се беше променил. През 1953 година градът е бил значително по-малък. Но в долината Фюминг поляните тогава се ширеха все още безбрежни и тучно зелени между разпръснатите наоколо градини, а по средата се извиваше идиличен селски път. Все още никой не беше се сетил да прокопае под планината тунели към долината. Другият път, който минаваше през Осане, водеше към Салкюс и към Стайнестьо и човек спокойно можеше да стигне дотам за времето на една хубава разходка. Хората отиваха с чиста съвест да се разхождат към Хьолкевик или Фресланд, като казваха, че отиват на екскурзия. Въздушното трасе на самолетите все още минаваше над летището в Сандвикен, а до Нестун имаше локална железопътна линия.

В центъра срещу Алхелгенсгате се намираше старата сграда на пощата, а недалеч от нея бе мръснозеленият стар полицейски участък. Постройките в югоизточна посока се простираха само до бараките на Ландос. Когато на стадиона имаше футболен мач, паркирането на автомобили в този район не се разрешаваше, затова пък когато мачът завършваше, към центъра се отправяше истинско поклонническо шествие, а трамваите изглеждаха като нападнати от огромни пчели — хората висяха от външната им страна. Баща ми беше кондуктор в трамвай и няколко години след войната. В Нурднес тогава аз, единайсетгодишен, живеех без всякакви грижи. Ялмар Нюмарк е бил на четирийсет и две години, но в отлична форма, а Конрад Фанебюст — на върха на политическата си кариера, Елисе Блум все още е очаквала с надежда хубави неща в живота си, изпълнена с младостта на своите двайсет и една години, Холгер Карлсен е бил на трийсет и пет, горд с малката си дъщеря, жена му все още е била щастлива, а Хагбарт Хелебюст — активен и преуспяващ четирийсет и пет годишен бизнесмен. Всичко е било по-различно за нас през хиляда деветстотин петдесет и трета година, при нас, които сме живеели в един по-малък по онова време град. Ала Берген никога вече нямаше да бъде онова, което е бил през хиляда деветстотин петдесет и трета.

Следите се кръстосваха навсякъде: от Нурднес до Сандвикен, от Фьосангер до Ньосте, подобно на следите на минаващи по широко планинско било животни. Някои от тези следи се бяха кръстосали преди повече от четвърт век, а други само преди няколко дни. Повечето от следите бяха едва различими, но някои от тях все още можеха да ме изведат донякъде…

Долу в Ньосте има едно малко заведение. От онези, които отварят първи сутрин. Там хвърлих котва в ранното утро и седнах свит пред чаша горещо и черно като смола кафе заедно с няколко от другите нощни вълци.

Лицата им бяха с напрегнати черти. Седяхме наведени над чашите си, мълчаливи като нощта, останала зад нас, и непроницаеми като утрото наоколо. Повечето щяха да идат на работа, но имаше и такива, които нямаха за къде да тръгнат. Ние си правехме компания в промеждутъка между седем и седем и половина часа, в това мъртво време, разделящо безсънната нощ от работния ден.

Удоволствието свърши, чашите се изпразниха. На дъната им чернееха остатъци от кафето, а ние излязохме приведени навън.

Градът ни посрещна, изпълнен с шум. Денят отново ни настигна.

Върнах се вкъщи, в малкото си жилище, и откраднах няколко часа от деня, свит на канапето, после дълго стоях под душа и накрая се почувствах достатъчно бодър, за да мога да осъзная, че съм с потиснат дух. Кучетата, лежали заровени в продължение на двайсет и осем години, още бяха добре скрити вдън земя или пък се бяха разсипали на прах. Шансът за находки беше минимален.

По пътя към кантората си купих вестници. Когато вече бях вътре, чух телефонът да звъни, но когато вдигнах слушалката, сигналът бе свободен, моят най-стар и най-верен събеседник.

Разтворих един от вестниците и съсредоточих погледа си върху първата му страница. Най-долу в десния ъгъл открих два реда под следното заглавие:

Съобщението гласеше, че продължават да остават „неясни обстоятелствата“ около смъртта на една петдесет и осем годишна жена, която е била намерена мъртва в жилището си в Сандвикен късно вечерта в понеделник. Много неща дават основание да се предполага, че това може да е просто нещастен случай, но полицията, независимо от предположенията, търси като свидетел „мъж, вероятно над петдесетте, облечен в сиво палто, с тъмна мека шапка, който накуцва с единия си крак“.

Призоваваха мъжа или хората, които са го видели, да се обадят в най-кратък срок в полицията. Това беше всичко.