Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

По-късно, вече през нощта, слязох от кантората и тръгнах из града. Бе минало полунощ и по улиците господстваха сенките и забързаните със сведен поглед. Аз не бързах, а очите ми бдяха неуморно.

Отивах към Нурднес, през подлезите на големите бетонни фасади на Страндгатен, чак до края на парка. Отново минах покрай местопроизшествието, където през една януарска вечер на 1971 година е бил убит куц мъж. Но не се спрях. Продължих по-нататък. Отдолу, откъм носа, се зададе мъж с кафяво палто, сивобрад, който водеше на каишка един ерделтериер.

Не срещнах други хора.

Морето лежеше пусто и черно. Не се виждаше нито една лодка, никакъв кораб.

Отново потеглих обратно, покрай морския плаж, който се простираше тих и изоставен като монумент на лятото, което не го бе споходило тази година. Продължих нагоре към Школата за навигатори.

Както бродех из града по това време, имах чувството, че разглеждам изложба на различни епохи от собствения си живот. От Нурднес, където бях прекарал детството си, аз се спуснах надолу по Галгебакен към Странгехаген и Скотегатен и изведнъж се озовах пред една от най-новите картини на тази изложба — къщата, където намерих мъртъв Ялмар Нюмарк. Тази нощ не се спрях и там.

Продължих разходката покрай Ньосте към Мьоленприс и преминах по кривия бял гръб на моста над Пуддефиорд. Горе в Гьолденприс, в годините на най-ранната си младост, познавах едно момиче със син поетичен поглед, но и с много стеснителна душа, която бе причина да завърши живота си в една психиатрична клиника, а там я бяха намерили обесена в тоалетната.

Движех се към центъра от юг, обикаляйки Викен и Данмаркплас, преминавайки по стария Нюгордски мост и покрай една болница, която бяха кръстили „Флорида“, но това съвсем не означаваше, че в нея грее повече слънце, отколкото в другите части на града. Пред автобусната спирка двама младежи в кожени якета се караха и бяха пред сбиване, подстрекавани от една хулиганска компания. До тротоара спря полицейска кола и няколко полицаи бързо слязоха от нея, наподобяващи на прилепи с черните си униформи.

Продължих по-нататък през пазара на Йоврегате и към Сандвикен. Спрях за миг пред подземното жилище на Великана Улсен, но там бе тихо и не чувах бакхусови гласове да ме канят да вляза. Тръгнах надолу към летището и отново се спрях. Вселената бе и горе, и долу. Звездите сияеха във водата, а над града висеше черният свод на морето. Сколтегрюнският кей се простираше като пепелява бариера между небето и морето и аз сякаш стоях някъде навътре във водата, стъпил на някакъв камък.

Поех дълбоко въздух. Студен, невидим и лъхащ на водорасли и отпадъчни масла. Бяха минали часове, светлините около мен угаснаха, настъпи мъртва тишина.

Движех се на средата на Шьогатен. Не мина нито един автомобил, въпреки че вървях точно там, където само няколко часа по-късно щяха да се образуват автомобилните колони от Осане. Беше ми почти неприятно — имах чувството, че съм влязъл в град, където изведнъж всички са умрели. Не от ядрена война, а от внезапно разразила се чума. И че аз съм единственият оцелял. Градът ми принадлежеше. Само на мен.

От Скютевиксторге тръгнах нагоре към Нюс Сандвиквай, повървях известно време и спрях до една бяла дървена къща. Всички прозорци тъмнееха, не се чуваше ни звук, ни стон. Тя спеше заедно със своите обитатели.

Отново тръгнах надолу към Сколтегрюнския кей, отново излязох при морето. Човек го среща навсякъде в този град. Тази нощ приличаше удивително на японско тристишие. Стълбовете за привързване на лодките стърчаха покрай ръбовете на пристанищните стени като глави на тюлени и се вслушваха в безмълвния стих, който редях. Изпод боята на товарния кораб, хвърлил котва до Фестингекайен, бяха избили ръждиви петна. Несъзнателно прокарах ръка по лицето си. Брадата ми беше набола.

Сега в центъра на града бе мъртвило. Най-тихите часове между пет и шест сутринта. Късните нощни птици вече се бяха прибрали по домовете си, и то навреме, защото в седем трябваше да тръгнат на работа. По-нататък, пред статуята на Холбер, чакаше самотно такси и лампичката на покрива му светеше, показвайки, че е свободно. На стълбата пред базара за месо седеше още един житейски корабокрушенец, мъж, увит в мръсно сиво палто, захлупил лице върху коленете си. Не забелязах други признаци на живот.

Продължих да бродя. Така, обикаляйки града, аз премислях всичко, което знаех за слуховете относно Ротеифтен през войната, за пожара в „Пофугл“, за убийството на Харалд Юллвен и за изчезването на Шауер-Юхан през 1971 година, както и за събитията от последните месеци: прегазването на Ялмар Нюмарк, последвалата му смърт, а най-накрая и „нещастния случай“ с Олга Сьоренсен.