Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Тя… често ли е в такова състояние?

— Това не зависи от нея. Не се случва често. Беше подложена на лечение и няма проблеми в работата си. Там тя си изпълнява задълженията, но и е нужно място, където да се разтоварва. Лекарите казват, че е шизофрения. Взема лекарства, но… — Ръцете й се движеха беззвучно пред нея, като пеперуди в ненадейно дошъл зимен ден. — Познавам я по очите, когато дойде вкъщи. После идва пристъпът. По-силна е от мен и не бих могла да я задържа. Обръща всичко, каквото й попадне пред очи, къса, чупи и си отива. После се връща надвечер, когато всичко е преминало. Ако й е много зле, сама отива в нервното. Получава известно време силни лекарства и се връща обратно — моята мила, малка Анита… скъпото ми дете!

Срещнах погледа й. Децата израстват, но за родителите те остават завинаги малки и са за тях такива дори когато имат проблеми на съвсем възрастни хора.

— Те… лекарите казаха ли каква би могла да е причината?

— Това, че е загубила баща си съвсем невръстна, и то по такъв жесток начин. И всички ония ужасни неща, които й бяха говорили години наред след това. Трябваше непрекъснато да се крие някъде и да бяга.

Уж механично изреждаше факти, но долавях в гласа й скрита, сдържана ярост. Да, Анита Карлсен, само на четири години, когато „Пофугл“ се запалила, е още една жертва на онова злополучно събитие.

Сигрид Карлсен вече не плачеше. Из един път тя сви юмруци и стана.

— Трябва да се заема с оправянето на къщата.

— Ще ти помогна — казах бързо.

Тя ме погледна открито.

— Ще свърша всичко сама. — После поясни: — Не искам тук да има човек, когато Анита се върне. Тя, тя толкова съжалява след това…

Кимнах й:

— Разбирам.

— Необходимо ли ти беше нещо — попита тя, — след като си дошъл чак до тук?

— Да, исках да те питам за едно — друго, но вече забравих за какво точно.

Бях шокиран.

Не исках да й кажа, че за момент бях изтръпнал да не намеря в къщата това, което бях намерил предишната вечер в жилището на Олга Сьоренсен.

— Исках само да ти кажа, госпожа Карлсен, че непрекъснато разследвам този случай и все повече и повече се убеждавам, че мъжът ти не е имал абсолютно никаква вина за случилото се тогава. Няма да се предам, докато не изясня всичко докрай. Кажи на Анита, когато сметнеш за удобно, че аз със сигурност знам: баща й е невинен.

Тя вдигна към мен тъжните си очи.

— Каква полза от това сега? Но все пак благодаря.

— Ще дойда отново, когато имам неопровержими доказателства, че съм прав — заявих с твърд глас.

Обърнах внимание на това, че употребих думата „когато“, а не „ако“, и бях сигурен, че не съм я излъгал.

Ако бе необходимо, щях да сляза чак в пъкъла и да измъкна от там Харалд Юллвен, за да разбера истината за това, което се бе случило тогава. Заради Анита и майка й! Но все по-силно и по-силно ме завладяваше чувството, че няма да се наложи да отивам толкова далеч.

Часът на разплатата се приближаваше бавно, но сигурно. С много години закъснение, ала все пак настъпваше…

Навън се смрачаваше. Контурите чезнеха в мрака. А през нощта излизат вълците — не само тези, които ловуват на глутници, но и убийците единаци.

Тъмата обгърна и големите вили, в които запалиха осветлението. Прозорците искряха насред градините, чиято влажна земя се спотайваше под есенно-жълтата трева. Щом слънцето се скри, веднага бе станало студено.

Този път паркирах на голямо разстояние в най-горната пресечка и отидох пеша до къщата на брата на Хагбарт Хеле. Вървях покрай живия плет, за да не ме забележат отвътре.

Храстите на живия плет, който отделяше градината от пътя, бяха гъсти и бодливи. Кованата порта бе здраво захваната към две солидни колони от естествен камък, които се издигаха в самия жив плет.

Приклекнах и огледах внимателно портата. Въпреки табелката нямаше и следа от куче. Внимателно огледах да не би към портата да е включена алармена инсталация, но не открих нищо подобно. Въпреки това не се усещах в безопасност.

Минах покрай портата и продължих по протежение на живия плет. Съседната вила беше по-открита, с ниска ограда, зад която цъфтяха розови храсти. Живият плет на притежателя на някогашната фабрика Хелебюст ограждаше цялото му имение. Огледах се добре, прескочих оградата и отново тръгнах край живия плет нагоре, покрай задната част на гаража.

Живият плет бе все така гъст. Зад имението теренът постепенно се спускаше надолу към старата железопътна линия, която вече не бе в употреба. На едно място земята беше хлътнала, сякаш издълбана от изсъхнал вече ручей. Именно там, под живия плет се образуваше дупка.