Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Огледах се. Изумителна тишина. Горе на небето, зад разкъсаните облаци, звездите бяха пробили дупки в черния свод. Льовстакен изпъваше профила си на запад, а иззад билото на планината се показа тъмният силует на самолет, който се готвеше да кацне на Фресланд. Спускаше се безшумно и имах чувството, че го гледам на картина.

Клекнах на „четири крака“, изпънах врат, притиснах се към земята и пропълзях под живия плет. Така се намерих на територията на имението. Спрях се неподвижен, прегърбен и се вслушах.

От къщата идваха слаби звуци. Намираше се зад няколко овощни дървета и малка площадка, на която се очертаваха маса, плетени столове и… Не ме посрещна никакво озъбено куче, нито пък чух свиреп лай, който да предупреждава, че във вилата се е вмъкнал непознат човек.

Тръгнах полуприведен към къщата и стигнах до едната от страничните алеи. Над мен се издигаше кат с три прозореца. Двата бяха напълно тъмни, а от третия струеше топла, мъждукаща светлина като от лагерен огън. Този прозорец бе най-близо до лицевата страна на къщата и по всяка вероятност принадлежеше на хола.

Прозорецът бе на височина, по-голяма от човешки ръст, минах под него и завих към ъгъла. Погледнах предпазливо, показвайки главата си. Балконът беше осветен, почти окъпан в светлината, която нахлуваше през големите прозорци на една плъзгаща се, подвижна стена с врата, от която се излизаше направо в градината.

Към балкона водеше наклон, засаден с цветя в декоративна леха, пълна с обли камъни. Надигнах главата си още повече и забелязах, че плътните кафяви плюшени завеси са дръпнати и закриват част от прозорците. Имах възможност да се приближа към тях. Тръгнах внимателно през алпинеума. Избягвах да стъпвам по камъни и съвсем не се притеснявах, че смачках няколко цветенца.

Спрях чак на терасата, дишайки с отворена уста. Правилно бях отчел, че завесите ще ме прикрият. Никой не извика по мен. Чувах обаче гласове зад стъклото: монотонни, неоформени, а думите — неразбираеми. Големите прозорци бяха с двойни термопанови стъкла, които изолираха звуците и от двете си страни.

Отидох до самия прозорец и внимателно се придвижих до мястото, което не се закриваше от завесите. Промъквах се бавно, сантиметър след сантиметър, държах главата си назад, а тялото колкото е възможно по-близко до прозореца.

Дойдох до ръба на завесата. Извъртайки главата си, можех да гледам косо в стаята.

Осветлението бе приглушено. Единствените осветителни тела в стаята бяха няколко дискретно поставени настолни лампи. На голямата маса за хранене стоеше свещник със седем поставки, на които бяха закрепени дълги бели свещи. Пламъчетата на свещите се отразяваха, мъждукайки, в тесните и високи облегалки на празните столове.

Надникнах още по-навътре.

Там светлината беше по-силна, червено-златиста. Видях бяла камина. Пред нея бяха наредени кресла с високи облегалки. Имаше и ниска масичка, поставена пред голямо канапе. Цялата гарнитура бе тапицирана с плат в топъл червено-кафяв цвят. На ниската маса стоеше поднос за лед и бутилки с газирани напитки, отразяващи танцуващата светлина. Имаше и богат избор на най-скъпи коняци. Около масата, осветени от пламъците на камината, седяха шестима души.

Познавах единия от тях. С изправен гръб и с чист профил, обърнат към топлината на камината, седеше Карстен Вииг и се вслушваше в разговора. Най-близко до него седеше една жена, красива, както изглеждат повечето жени, осветени от танцуващи пламъци, но с големи очила и доста замръзнала усмивка на полуотворените устни. В ъгъла седяха две други жени и разговаряха задълбочено само помежду си. Едната бе в края на шейсетте, с побеляла коса. Втората — значително по-млада, с хубав загар на лицето и светла коса.

Единият от двамата възрастни мъже в стаята беше пълен, леко подпухнал тип със зачервено бузесто лице и жълтеникавобяла, оредяла коса, грижливо и гладко сресана от едната към другата страна на темето му. Другият беше Хагбарт Хеле.

Острият профил на Хагбарт Хеле се очертаваше на белия фон на стената. Не бих го познал, ако не бях го видял на неясните фотографии, които ми показа Уве Хаугланд.

Слабото му и жилесто лице имаше нещо общо с главата на хищна птица, жестокостта, която излъчваше, се подчертаваше от големия орлов нос, горящите очи и твърдия израз на стиснатите устни и острата брадичка. Явно бе от хората, които винаги се намират на пост, винаги нарушават правилата и винаги се борят за печалба. Кожата му бе загоряла, но бръчките върху нея се очертаваха ясно и той изглеждаше по-стар, отколкото си го бях представял. Сякаш в този момент за пръв път осъзнах, че Хагбарт Хеле е всъщност един застаряващ мъж на седемдесет години. Гонитбата на кариерата и успехите го бяха закалили достатъчно, но той не бе в състояние да подкупи и времето. Годините преследват всички ни, и бедни, и богати.