Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

В антрето цареше хаос. Малкият скрин лежеше обърнат на пода, някой бе извадил чекмеджетата му и изтърсил на земята съдържанието им. До едната от стените видях рамката на огледалото, счупена на парчета. Парчетата от разбитото огледало лежаха разпръснати на пода и приличаха на илюминатори, през които би могло да се надзърне в оня свят.

Внимателно нагазих в безпорядъка. Съвсем смразен, извиках тихо:

— Хей! Хей!

Никой не ми отговори. Цареше тишина.

Внимателно отворих вратата на кухнята. Пулсът биеше във вените на шията ми. И там цареше същият безпорядък. Календарът беше изтръгнат от стената и захвърлен в мивката. Картината с детето и кучето, които играеха заедно, бе смачкана на топка и захвърлена на полицата. На пода се търкаляше портативното радио. От него се бе отчупило черно пластмасово парче. Кухненският стол беше преобърнат. Под скамейката се виждаше пластмасова торба, пълна с боклук, от която на пода се бяха изсипали черупки от яйца и отпадъци от белени картофи. Същевременно се разнасяше силна миризма на препарат за миене, но не можех да определя откъде идва.

Вратата към дневната беше полуотворена. Вътре цареше полумрак, но опустошенията там не бяха така големи, доколкото успях да огледам стаята. Телевизорът бе повален на земята, а щепселът му бе изтръгнат от кутията. На пода се търкаляха парчета от разбита саксия с цветя. Единият от корнизите на прозореца висеше изкривен надолу и пердето му, свлечено, допираше пода с единия си край. Книгите на етажерката бяха разхвърляни из цялата стая. А в едно от креслата, съвсем прегърбена, скрила лице в ръцете си, седеше напълно неподвижна Сигрид Карлсен. Само слабото потръпване на раменете й показваше, че е жива.

Всичко стана така, сякаш изненадвах човек, намиращ се в интимна ситуация, която обаче бе пълна не с любов, а с покруса. Както едното, така и другото могат да бъдат еднакво болезнени. И винаги е трудно да се излезе от подобни състояния.

Наведох се, вдигнах радиото, поставих го на кухненската маса и го бутнах към стената. Исках да създам шум, да уведомя за присъствието си. След това бавно се придвижих към вратата на стаята, спрях се и се загледах в ръцете й, които изглеждаха големи и безпомощни. Вгледах се в бялата й нежна шия. Тя носеше светла сива рокля, пристегната около талията й със съвсем обикновено коланче.

— Госпожа Карлсен? — отроних. — Аз съм, Веум.

Тя не свали ръце от лицето си, но се поизправи и разбрах, че ме е чула.

Стоях и чаках.

Тя бавно разтвори длани и успях да зърна очите й между дългите бели пръсти: потъмнели, със зачервени клепачи. По бузите се очертаваха засъхналите следи от сълзите, които бе изплакала. Не видях очилата й. Хвърлих несъзнателен поглед към пода, но не забелязах нещо повече от това, което видях от кухнята.

— Какво се е случило? — попитах аз и разперих ръце, сякаш исках да поставя под съмнение същността на въпроса си.

Тя завъртя глава и сякаш промълви: „Нищо.“ Устните й бяха посинели, с тънък слой червило.

— Нищо? — попитах с неопределен тон.

„Господин Никой просто е направил посещението си — обади се един плътен глас в мен. — Господин Никой се е поразровил нагоре-надолу в жилището и вече си е отишъл. Гост от миналото и беглец за бъдещето?“

— Кой? — чух собствения си глас.

Тя отново ме погледна. Сваляше бавно ръцете от лицето си, върху което бе отпечатана цялата трагедия, бушуваща в душата й. Забелязах, по-скоро разпознах два детайла от къщата, които си спомнях от предишното си посещение при нея. Обелената боя на един от ръбовете на скрина в коридорчето и пукнатината, която разделяше огледалото на две части.

Казах й внимателно:

— Това не се случва за първи път, нали?

Тя мълчаливо потвърди. В едната си ръка държеше малка носна кърпичка. Изтри очите, бузите и горната си устна.

— Някой, когото познаваш… мъж?

Тя ме погледна изплашено и почервеня, после енергично завъртя глава като отрицателен отговор на въпроса ми.

— Не, не — каза тихо. Гласът й беше тънък, измъчен и по-различен от последната ни среща.

Знаех вече отговора, преди да й задам въпроса:

— Дъщеря ти?

Очите й се напълниха със сълзи. Устните й затрепериха. Тя пак вдигна носната си кърпичка.

Плачеше. Влязох по-навътре в стаята, тихо, сякаш стъпвах по мъх. Отидох до прозореца и погледнах надолу към улицата. Настилката й се състоеше от гладки и изтъркани обли камъни. Къщите имаха уморени фасади.

Такива малки къщи, толкова много хора — така много неща, за които човек нищо не знае.