Бързо седнах, после се преобърнах и застанах на „четири крака“ с глава, увиснала между ръцете ми. Тя гореше като жарава, но щом я задържах напълно неподвижна, започна да изстива. Стъпките ту се отдалечаваха от мен, ту се движеха около мен като подлудяващо ехо. От време на време те отекваха в главата ми, после изведнъж започнах да ги чувам в коридора.
Кратък, враждебен смях:
— Изглеждаш страшно смешно.
Усмихнах се. Ха-ха. Точно така се и чувствах.
Крал на глупците. Фаворит на ловците на плъхове.
Допълзях до стената, тоест дотам, където сметнах, че се намира стената, и бавно започнах да ставам, опирайки длани в нея.
Шумовете наоколо звучаха като многотонен звън, който циркулира из вода и през главата ми.
Имах чувството, че коленете ми няма да устоят на натоварването и ще се огънат всеки момент, но те издържаха. Стоях и се оглеждах, сякаш виждах за пръв път стаята около мен: панелът, който бе средно висок, старите тапети върху него, наредените покрай стената столове, масата с лъскавите заоблени крачета и старите списания върху нея.
С ръце в джобовете на модерните си бели панталони, издути около бедрата и тесни около глезените му, в леко светло сако, бяла риза и широка вратовръзка с червени шарки пред мен бе застанал и ме гледаше Карстен Вииг, леко повдигнал вежди и с кисела усмивка над устните си. Тъй като аз самият се чувствах блед като чаршаф и слаб като листен на трепетлика, той ми изглеждаше още по-загорял от слънцето и още по-силен, отколкото на нашата последна среща. Късо подстриганата му коса се състезаваше по блясък с чудесните зъби. Той беше победител в състезание, за което не бях подавал молба за участие. А чаках да получа почетната грамота.
— Ей! — каза той и се усмихна. После добави с друг тон: — Боже господи, та ти изглеждаш тъй, сякаш те е прегазил бързият влак, Веум!
Не спусках очи от него през процепите в мъглата, която сякаш се стелеше връз мен.
— А може би си си играл с огъня, Веум? — В думите му се долавяше тайна заплаха. Да. Стигнахме до предупреждението. Не бях толкова сломен и не вярвах в случайности. Нали зърнах силуета в коридора — не се бях поколебал чий беше той.
Той се приближи:
— Да не би някой да е бил лош към теб, Веум?
Застана съвсем до мен. Виждах малките петна предизвикани от слънчево изгаряне, по носа и скулите му, по-червени от иначе кафявия загар на кожата. Гласът му стана нисък, ленив, сякаш той не се интересуваше от това, което изричаше:
— Знаеш, че хора като Хеле са могъщи. Не знам какво се е случило тук, но това, което виждам, ме кара да си мисля нещо.
Опитах се да образувам дума с устата си, но от нея не излезе нито звук.
— Може да си навлечеш и по-голяма беля от тази. Ако не се вразумиш и не станеш по-внимателен.
Пауза, като в лошо играна пиеса от Чехов. Имах желанието да си тръгна.
— Нали? Следващия път, когато те посетят, Веум… не съм сигурен дали въобще ще можеш отново да станеш. Имай го предвид!
Той бързо се обърна, сякаш му се гадеше. Тръгна към вратата и от прага отново се обърна:
— Желая ти бързо да се оправиш, Веум. И не забравяй съвета, който ти дадох. В живота нищо не става случайно.
Вратата се затвори след него, аз останах да седя вторачен в релефните шарки по стъклата на външната врата и в името си, което сякаш беше отразено в огледало върху нея. Там, където бях, имах чувството, че и аз съм отражение.
Едва се дотътрих до кантората. Оставих вратата на приемната полуотворена, като безмълвна покана към хората да влизат направо вътре.
Ако стигнех до стола зад бюрото ми, едва ли щях да стана скоро от него.
Седнах на мястото си. Изгледът от прозорците се бе променил. Перспективата се беше разкривила. С едно учудващо несъответствие: къщите по склона на планината бяха станали изведнъж по-големи от тези край пристанището и всичко бе обляно в чудни червени тонове, сякаш слънцето имаше намерението да слезе на земята или изригваше подобно на огнено зарево над клокочещ вулкан.
Седях и гледах през прозореца, докато дневната светлина стана по-ярка и се закръжи пред очите ми. Червеното изчезна, всичко побеля. Сложих глава на бюрото и се събудих от телефонен звън.
Вдигнах слушалката, без да казвам нищо. Обаждаха ми се от телефонна будка.
Всеки от двете страни на телефонната линия запази мълчание. Някъде в далечината се чу металически микрофонен глас: „Полет номер…“ Затворих слушалката.
Разбрах. Карстен Вииг проверяваше. Намираше се на летището и контролираше дали още съм жив. Не желаеха на съвестта им да тежи още един „нещастен случай“. Не искаха да привлекат върху себе си повече внимание, отколкото вече им бяха обърнали.
Читать дальше