Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Да… Веум. Вие сте имали да ми казвате нещо много важно. Това означава ли… Не сте го открили, нали?

— Вълка? — казах.

— Да?

— Не съм. — Наблюдавах движенията и изражението му зад бюрото. — А да не би да очаквахте това?

— Какво имате предвид? Нали сам казахте… че мислите, че съществува възможност той да е жив.

— Да. Може би аз не съм знаел много. Но веднага имам за вас един въпрос: колко много знаете вие, Фанебюст?

Лицето му леко почервеня. Той разтвори пръстите на ръцете си и направи неопределено движение към мен, сякаш искаше да ме подкани да се обясня по-добре. После сложи лактите си на бюрото така, че върховете на пръстите на двете му ръце се допряха едни други.

Продължих:

— Вие трябваше да ми кажете, че сте познавали Шауер-Юхан. Или по-точно Юхан Улсен, каквито са неговите гражданско име и фамилия.

Лицето му остана непроницаемо.

— Юхан Улсен?

— Вие сте го посетили през месец януари на 1971 година. Малко преди да изчезне. — Наведох се към него: — Имам достоверни свидетелски показания за това, Фанебюст, няма смисъл да го криете!

Той се усмихна.

— Та какво имам да крия? Юхан Улсен не е необикновено име и мога съвсем спокойно да кажа, че познавах такъв човек. Но какво общо има това с другото?

— Първо ми кажете откъде го познавахте? Та той съвсем не е принадлежал към вашата социална среда.

— Не, наистина. Но Юхан бе един от бойните ми другари през войната. Той не беше от най-активните борци на съпротивата, както например Ялмар Нюмарк, но вървеше редом с нас. Беше добър другар, такъв, на когото можехме да се доверяваме. За съжаление обаче след войната не му провървя. Както впрочем и на много други от нас. Бяха разбили нервите си и някои започнаха да пият. Положението на Юхан беше лошо. От време на време, когато можех, му подавах приятелска ръка, намерих му работа на пристанището например, но там той извърши толкова много нарушения, че окончателно се провали. Може и да съм го посетил през януари на 1971 година. Не си спомням. Не ходех често у тях, въпреки че и това се случваше.

— А с каква цел ходехте при него, когато това се е случвало?

Той ме погледна хладно.

— Старо приятелство. Когато хората са се борили заедно, както ние с Юхан, те се опитват да запазват връзките си, колкото и трудно да е това понякога.

— И така, значи, той изведнъж изчезна…

— Да, да, спомням си.

— Вие си спомняте. А опитахте ли се да го намерите?

— Аз? Предоставих това на полицията. Как си представяте, че бих могъл да го намеря? Като ангажирам частен детектив?

— Добре…

— Хората изчезват, Веум. Когато остареят, идва някой ден, в който те изчезват. Едни умират. Втори отиват да живеят в други градове, в други страни, изтръгват се от обичайната среда и вече принадлежат на друга. Или просто изчезват. Може би продължават да живеят тук, в същия град, където живееш и ти, но така и не ги виждаш повече. Случайност, човешка съдба, откъде да знам? Сега, когато правя равносметка на живота си, аз пресмятам колко приятели са ми останали! Колко души от бойните ми другари са още живи! Трябва да имаш предвид, че ние живяхме няколко години под страхотна тежест, в изключително напрежение и то остави у нас дълбоки следи. Някои умряха съвсем преждевременно.

— Но изчезването на Юхан Улсен беше по-различно, нали?

— Да — побърза да каже той. — Може би — добави още по-бързо.

— Да? Може би? — повторих аз бавно и изпитателно.

Конрад Фанебюст седеше изопнат зад бюрото си: дребен и слаб. Лицето му беше костеливо, косата — побеляла. Той приличаше на статуя, която още не е оформена. Погледът му беше отдалечен и замислен. Ала не след дълго се върна към действителността. Запита:

— Но с каква цел вкарвате в играта и Юхан Улсен, Веум?

Отговорих му?

— В понеделник вечерта в Сандвикен е имало смъртен случай. Сигурно сте прочели за това във вестника?

Той бавно кимна с глава.

— Намерена е мъртва една жена. Олга Сьоренсен. Тя е била приятелка на Юхан Улсен, жената, с която той е живял. Вечерта, когато е умряла, край къщата й забелязали мъж. Мъжът куцал.

Той ме следеше внимателно, напрегнато съсредоточен!

— Вие да не би да мислите… Това не означава ли, че…

Очаквах го да продължи, но това не стана. Тогава казах:

— Какво всъщност се случи с Юхан Улсен? Тогава, през хиляда деветстотин седемдесет и първа година?

— Той… — Конрад Фанебюст прехапа устни.

— Да?

Събеседникът ми продължи да ме гледа изучаващо. Погледът му се спря критично върху мен, огледа джобовете ми, копчетата, обувките ми и пак се върна нагоре. После опря дланите на бюрото, понаведе се напред и каза с мек глас: