Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Той напусна страната. Аз му помогнах.

— Така ли? — Чаках продължението.

— Да. Тогава, през месец януари, отидох при него във връзка с една специална работа. Бе идвал при мен, отчаян от положението, в което се намираше, казано по-замазано. Чувстваше се разбит от алкохола, изтерзан от мъчителни любовни отношения, угнетен от унизителната си декласираща бедност. Искаше да се измъкне — надалеч — от всичко. Да скъса всички връзки. Но държеше всичко да остане в тайна, никой да не знае нищо, дори тази жена — никой. Дойде при мен и ме помоли за помощ. Един стар боен другар… Не можах да му откажа.

— Така ли?

— Не! Имах връзки, в други страни. Испания, Португалия, на много места. Помогнах му да напусне страната, осигурих му билет, човек, който да го посрещне там, закъдето замина. Дадох му и пари, с които да може да се оправи на първо време.

— Заем?

— Да кажем, просто пари. Всъщност аз му ги дължах. Бях се настанил вече на слънчевата страна, а той оставаше да зъзне в сянка, някъде долу в низините.

— Но по-късно какво стана?

— Какво по-късно?

— Нали поддържахте връзката?

— О, не. Това беше условието. От негова страна. Всички връзки трябваше да се прекъснат. Той приключваше с Норвегия завинаги и за свое добро.

— Все едно, че е умрял?

— Да. И наистина имаше хора, които бяха сигурни в това. Целта беше постигната.

— И направихте всичко това за него безвъзмездно?

— Вече казах! Пък и какво ли би могъл да ми даде той в отплата?

Задържах погледа му. Гледахме се. Зениците му потрепваха почти невидимо и усетих как собствените ми очи сякаш започват да се смаляват.

Наруших пръв тишината:

— Шауер-Юхан е имал връзки с докерите. Не е изключено да си е набавил ключ за входната врата към района на складовете в Нурднес.

— Защо пък в Нурднес?

— Там Харалд Юллвен е бил пребит до смърт. Според следите, оставени в снега, убийството е било извършено най-малко от двама души.

Погледът на очите му внезапно се втвърди, а устата му се изпъна като сива струна, като трамплин, от който думите отскочиха като дребни мускулести акробати:

— Е, и? Какво от това? Нима не си го беше заслужил?

Конрад Фанебюст беше побеждавал в много по-тежки битки, бе срещал по-силни противници от мене и бързо си възвърна спокойствието. Гласът му прозвуча отново ниско и топло, когато каза:

— Добре, ще призная. Ние видяхме сметката на Ротеифтен, Юхан Улсен и аз.

Той отвори една табакера, извади цигара, предложи и на мен. Казах: „Не, благодаря“, и той запали своята. После се отпусна тежко в дълбокото кресло. Огънчето на цигарата му се отразяваше двойно в стъклените врати на библиотечните шкафове. Сякаш вече не бяхме сами, а в приятна компания, припламваха цигари, говорехме си на „ти“.

Конрад Фанебюст поде:

— Ще ти разкажа цялата история, Веум, така, както се случи. Но ще ти я разкажа само сега, веднъж завинаги, и никога повече няма да се върна към нея. Ако ти хрумне да разследваш случая, това ще си бъде за твоя сметка. Накратко казано — изключително за твое сведение. Няма да ни отнеме много време.

— Добре, превръщам се в слух и внимание.

— Както вече ти казах при последния ни разговор, ние знаехме, че Харалд Юллвен е Ротеифтен, но никога нямаше да можем да го докажем. Годините минаваха, умираха стари бойни другари, а Харалд Юллвен се разхождаше на свобода, пращящ от здраве и едва ли не с най-чистата съвест на света. Озлоблението ни срещу него нарастваше с всеки изминал ден, ликвидирането на Ротеифтен бе останала една наша неизпълнена задача, разбираш ли? По време на войната бяхме решили, че е изключително важно да го премахнем, пък дори и да го открием след края й. Трябваше да му отмъстим. Но ти знаеш как стана: мирът дойде и ние сложихме оръжие като всички други. Ялмар обаче служеше на правдата. Без доказателства не искаше да предприемем нищо. Ала къде, по дяволите, можехме да ги намерим? Така че…

— Да?

— Потърсих Юхан. Изложих му своята идея да вземем правосъдието в собствените си ръце и да свършим веднъж завинаги с Ротеифтен. Трябваше да го примамим на някое безлюдно място и да му дадем заслуженото. Юхан се съгласи. Той предложи района на складовете в Нурднес, разположен хем централно, хем встрани, пък и… да… — Кратък поглед към мен: — Той наистина имаше ключ от там.

— Но как успяхте да накарате Юллвен да дойде там?

Фанебюст се усмихна накриво:

— Направихме му предложение, което не можеше да откаже. Предложихме му да плати петдесет хиляди крони срещу обещание от наша страна, че няма да разкриваме старите му мръсотии. Дадохме му да разбере — Юхан свърши тази работа, той контактуваше с него, — че притежаваме много доказателства за сътрудничеството му с нацистите, и това го накара да повярва на предложението ни. Аз бях убеден, че няма много пари, по онова време работеше като куриер, но той наистина дойде на мястото на срещата.