Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

След като хапнах, тръгнах с бърза крачка към Веенбергсмауе и позвъних на вратата на къщата, където живееше Елисе Блум. Никой не отвори. Това ми предостави две вероятни възможности. За третата въобще не исках да мисля. Реших да проверя най-напред в локала за игра на бинго.

Изкачих се по стълбата, спрях се до вратата и се огледах. Атмосферата вътре беше същата както предишния път. Посетителите бяха съсредоточени, подвластни на цифрите, които се сипеха от високоговорителите. Отново ми мина наум, че може би липсата на достатъчно религиозност като духовен импулс за обществото води хората тук и те пълнят тези заведения. Може би играта на бинго изпълнява ролята на магически ритуал с числа и е една здраво залегнала у хората древна потребност, към чието удовлетворяване те се стремят. А може би блестящите реклами по прозорците са нашите нови, съвременни стъклописи, вечно вариращите числови редици звучат като литургия на латински, а момичетата в лилаво са заместителки на пасторите на двайсети век…

Елисе Блум не беше вътре.

Слязох надолу и отново се озовах на улицата.

Когато поех нагоре по стълбището на ресторанта, който бяхме посетили с нея, портиерът тъкмо изпращаше навън една доста пийнала жена. Те бяха вече на средата на стълбата. Спрях се да ги понаблюдавам.

Портиерът носеше мръснозелена униформа, типична за почти всички портиери, които им дават вид на особен вид частни полицейски служители. Жената беше облечена с безвкусна синьо-розова рокля, със странно наметало. На главата й имаше тъмна перука, но пияна, тя я бе закачила някъде, перуката се бе килнала и изпод нея се подаваха няколко кичура от естествената й коса. Устата й бе силно начервена и увиснала. Тя ругаеше с най-сочни изрази портиера, който, изглежда, въобще не обръщаше внимание на думите й. Когато им оставаха само още няколко стъпала, тя внезапно се изтръгна от него и се заклатушка сама надолу към вратата. Изкачих се бързо нагоре към нея и я хванах.

Тя падна в ръцете ми като чувал с картофи и пръстите ми потънаха в плътта й почти до костите, като че някои от картофите в чувала бяха вече изгнили.

Остана да виси в ръцете ми, а погледът й бавно се съсредоточаваше.

Миришеше силно на бира и мина доста време, преди да ме познае. Това беше Елисе Блум.

Портиерът вече се беше изкачил нагоре по стълбата, сякаш предполагаше, че от този момент аз ще поема отговорността за нея. Дори не се обърна назад.

След като фокусира погледа си, тя се опита да направи това и с гласа си. Размазаното й лице с ъгловати очертания започна да дава признаци, че ме разпознава, и аз усетих как тя се опитва да се задържи на краката си, за да не е зависима от мен. Гласът й прозвуча хрипкаво и на пресекулки.

— Веум?

Кимнах.

— Ти, дяволска свиня!

— Имам чувството, че това излиза направо от сърцето ти.

Тя изкриви уста:

— Излиза направо от…

— Именно това имах предвид.

Тя ме погледна с помрачени очи.

— Какво искаш сега? Не ти ли стигат щетите, които въобще си причинил? Разкажи всичко, разкажи всички свинства за Харалд. Това бяха лъжи, това, което издрънка, че е вършил през време на войната. Той не е бил такъв.

— Може би — казах аз. — Но аз просто исках да си изясня някои неща. Ако си решила да се прибираш вкъщи, сигурно ще ти е необходима помощ. Хайде да се договорим. Аз ще те изпратя до дома, а ти ще отговориш на някои мои въпроси.

Тя ме погледна подозрително:

— И за какво ще се отнасят? Въпросите?

— За пари.

Тя стана още по-недоверчива:

— Пари? Аз нямам никакви пари.

— Нямаш — усмихнах се нехайно и отворих вратата към улицата. — Но през хиляда деветстотин петдесет и пета…

Тя ме хвана за ръката и препъвайки се, слезе заедно с мен на тротоара.

— През хиляда деветстотин петдесет и пета ти си имала пари.

— Защо мислиш така?

— Купила си къща. От съвсем млада чиновничка си се превърнала в притежателка на къща. Как успя да постигнеш това?

— Как успя да постигнеш това? — Подразни ме тя и се насочи към най-близкия ъгъл. Опираше се на стената, за да не падне, а след няколко крачки спря и застана неподвижно на тротоара. Главата й се клатеше насам-натам, а погледът й блуждаеше. Беше ясно, че й се вие свят, и аз застанах плътно до нея, готов да я подхвана с ръце. Тя ме сграбчи за лакътя и ме повлече напред.

— А колежката ти, госпожица Педершен? Тя изведнъж е получила финансова възможност да се установи в Испания през пенсионерските си години.

Елисе Блум продължи да върви напред, но вече се държеше здраво за ръката ми. Завихме зад ъгъла и се насочихме към площада. Погледът й взе да се прояснява. Чистият въздух й бе повлиял добре.