Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Тя имаше спестявания — отговори неочаквано.

— Такива големи спестявания?

Не отговори. Прекосихме Страндгате и когато излязохме на ъгъла срещу кея, усетихме освежителния полъх на вятъра. Усетих как вятърът повдига и роши косата ми, но нейната перука се беше залепила като премазано животно върху главата й.

Бяха измили площада и сега блестеше мокър. На няколко места видях отраженията ни в локвите — странни, изкривени фигури с перспектива да се превърнат в жаби.

Казах:

— Две чиновнички, работили в предприятие, което е изгоряло, както някои твърдят, защото ръководството не обърнало внимание на предупреждението, направено от един майстор, началник-цех, който според собствените му думи се е явил в сградата на управлението и предупреждението му, отправено към ръководството на фабриката, съвсем лесно е можело да бъде чуто от госпожица Педершен или от теб. Или от Харалд Юллвен. Но този майстор загинал при пожара и никой от вас не е пожелал да потвърди, че човекът е предупреждавал за надвисналата опасност. Вместо това най-малко двама души от вас внезапно се замогнали, да не говорим за облагите на самия Хелебюст.

Тя бавно извърна глава към мен.

— Хелебюст ми стана гарант за известен заем, а останалите пари получих в наследство.

Погледнах я твърдо и настойчиво. Очите и се отместиха от моите. Може би поради опиянението или защото лъжеше.

— А и Харалд Юллвен е имал пари? — казах аз. — От войната?

Тя не отговори.

Продължихме да вървим мълчаливо. Тя изглеждаше мрачна. Прекосихме Брюген, Розенкранцгате и излязохме на Йоврегате. Лицето й доби особено, неопределено изражение, като че бе взела някакво решение.

Когато се качихме на тротоара пред къщата й, тя пусна ръката ми и се опря с гръб на стената на къщата. Подпря глава назад и ме погледна тежко, с отсянка на някакво утаено чувство в очите си. Ако мислеше да ме прелъстява обаче, бе избрала неподходяща перука и неподходящ ден за това. Но по всяка вероятност тя се нуждаеше само от нещо, на което да се облегне. Каза:

— Ако дойдеш с мен вътре… ще ти покажа… документи. Мога да докажа това с документи.

— Добре.

Не исках да й казвам, че документацията, която би доказала, че Хелебюст наистина й е бил поръчител за заема, съвсем няма да бъде в нейна полза. Но във всеки случай ми бе интересно да се запозная с документите й.

Тя отвори дамската си чантичка, която до този момент, сякаш бе имала свой самостоятелен живот, и дълго рови в нея за ключа. След като го намери, й бяха необходими няколко минути, за да улучи дупката на ключалката.

Чаках търпеливо.

Най-накрая отвори вратата. Влязох бързо след нея, опасявайки се, да не би да размисли или просто вече да е забравила за съществуването ми.

Намирахме се на мрачно, тъмно стълбище. Тя неуспешно опипа стената, за да намери електрическия ключ, след което ме поведе нагоре в тъмното. Стълбата свършваше на малка площадка и тя отвори една старомодна врата към стаите на втория етаж. Влязохме в нещо като антре, боядисано в кафяво и тъмно. Вътре, притиснат до ъгъла, беше поставен шкаф. На стената отсреща видях избродирано изображение на къща с норвежки флаг, което бе потънало в прах.

— Да влезем в стаята — каза Елисе Блум. И отвори друга врата, която отдавна не бе смазвана, та изскърца като стар клонак под напора на силен вятър.

Стаята бе проста и спартанска. На прозорците зърнах няколко саксии, а те бяха закрити с пепеляви вътрешни пердета. Върху скрин се мъдреше олющен сувенир, придобит вероятно по време на екскурзия в Германия: миниатюрна бирена бъчва от керамика, на която на шест кукички висяха шест малки бирени халби. Не се изненадах, че на бъчвичката беше написано: „Поздрави от Бавария“. На стената над скрина бяха окачени няколко стари портрета, но не познавах никого от хората на тези фотографии.

В ъгъла до скрина имаше стар телевизор, а срещу него — старомодно канапе със сиво-зелена дамаска, на което се мъдреха няколко възглавници с хардангерска бродерия. Пред канапето стоеше ниска холна маса, а под нея лежаха няколко вестника.

Елисе Блум бе отишла почти до прозореца. Тя вече нямаше нужда от помощ, но се поклащаше, а погледът й продължаваше да блуждае безпомощно из стаята, сякаш търсеше нещо или някого.

Проследих го.

Една отворена врата водеше към другата стая. Насред нея — кухненска маса с прави крака, заобиколена от шест стола с високи облегалки. В края на масата, с лице към нас, бе седнал един мъж. Лактите му бяха опрени на масата, а с двете си ръце той държеше голям пистолет, насочен право към мен, и въпреки че го бях виждал на снимки отпреди трийсет години, аз го познах веднага. Това беше Харалд Юллвен.