Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— А нищо не може да свърже по-здраво двама души от мрачните тайни на съвместно извършените престъпления — казах аз. — След първите години и първото премълчаване вие сте били свързани завинаги. Ти си била свързана с него и ако си желаела да се освободиш, това е означавало първа да влезеш в затвора. Ако някой въобще е щял да ти повярва, след толкова време. Ако нещо въобще е можело да се докаже.

Внезапно Харалд Юллвен се усмихна с широка застинала усмивка, показвайки едри, жълти зъби:

— Не, защото нищо не би могло да се докаже. И нищо няма да бъде доказано. През последните десет години в тази къща не е имало друг човек освен… нея и мен. Мога спокойно да те застрелям и да те напъхам в един сандък на тавана, където ще се разлагаш години наред, без нищо да се докаже.

— Но тогава и ти самият ще си мъртъв — казах аз. — Щом кървиш, значи не си далеч от този ден — нужна ти е помощ. Не разбираш ли? Не си струва. Предай се и се подложи на лечението, което ти е необходимо. И без това си вече толкова стар, а щом си и така болен… Никой няма…

— Ха. Не ме карай да се смея. Ние, които се бихме на другата страна през войната, никога не ще бъдем оставени на свобода. Ще ни преследват чак до гроба. И след като умрем, ще продължават да ни охулват. Я виж какво направиха с фюрера, а? И с тези, които носят идеите му днес, я виж как се отнасят с тях: и в печата, и повечето хора. Ти как се казваш? — прекъсна се сам той.

— Веум — отговори Елисе Блум.

— Варг Веум — казах аз, наблягайки на собственото си име.

Той леко кимна. Името ми не му говореше нищо, но той може би предпочиташе да знае имената на жертвите си.

Казах:

— Ти знаеш името, което ти бяха дали през войната…

Той гледаше студено, втренчено:

— Ротеифтен — казах аз.

Той отново оголи зъби.

— Те получиха това, което заслужаваха.

— Но Холгер Карлсен…

— Холгер Карлсен беше проклет болшевик — излая внезапно той. — Хитър мъркач, който идваше да се оплаква от условията за работа, само защото той и другите маймуни от профсъюзите искаха да закачат на шапките си едно перо повече, а работниците да получават свободни дни срещу пълно заплащане. Имаш ли представа каква щеше да бъде загубата на предприятието, ако бяха спрели работата в производствения цех, за да направят пълната проверка, за която той настояваше? Хелебюст каза да почакаме до времето на отпуските и тогава да я извършим. Помоли ме да следя какво прави Карлсен и да взема мерки, ако се случи нещо.

— Значи не ти струваше нищо да му отнемеш живота?

— Не съм му отнел живота. Покривът се срути.

Направих две крачки напред и той изкрещя:

— Стой! — Пистолетът се надигна и нацели право в лицето ми. — Не мърдай! Ще те застрелям веднага, Веум!

Лицето му беше диво, с неистово брутален израз, и съвсем не се съмнявах, че ще направи това, което казва.

Вдигнах ръце и се върнах две крачки назад.

— Не съм имал предвид да… — Застанах с наведена глава като ученик пред строг учител. — Но говорих с едного, който се е намирал в цеха в момента на нещастието… Знам, че си срещнал Холгер Карлсен извън цеха. След това никой не го е видял жив. За това има само едно обяснение, Юллвен.

Той ме стрелкаше злобно с очи.

— И с кого си говорил? С тази свиня Усвулд? Изгорелия? Как мислиш, какво значение ще имат думите му пред съда?

— Можем да опитаме…

— Не, няма да опитваме, защото няма да ходим в съда, Веум, нито един от нас двамата. Съдът е тук и ще си изпълни задачата, а съдията е ей този тук… — Той посочи към пистолета. Изглеждаше като непреклонен отмъстител, а аз нямах друг защитник освен себе си.

Погледнах към Елисе Блум:

— Говори му. Накарай го да се осъзнае. От какво страда — от рак?

Тя гледаше ту към него, ту към мен с разширени очи и леко ми кимна.

— Опитвам се, откакто… Започна преди осем месеца със запек и разстройство, после се появиха и болки, кръвоизливи. Виждам следите от тях, като оправям леглото, или когато пера дрехите му. Той ще умре, знам го. Мислех, че можеш… че ще те послуша сега, когато вече е разкрит, когато играта е приключила, че ще се съгласи да постъпи в болница. Няма да му направят нищо, нали? След като разберат колко много е болен… — Тя ме гледаше с молещи очи.

Обърнах несъзнателно погледа си към Юллвен, та нали за него говорехме.

Той беше променил положението си. Седеше наведен, като че ли внезапна болка го беше накарала да се превие, и се опираше на ръба на масата. По мъртвобледата му кожа бе избил тънък слой пот и аз видях как пръстите, които стискат пистолета, започват да побеляват. Лицето му се сгърчи в горчива гримаса, а очите му сякаш започнаха да блуждаят. Но пистолетът продължаваше да бъде насочен към мен и дулото му бе все така тъмно и зловещо.