Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Обичам да гледам хората, които умират, Веум. — И след една напрегната, почти болезнена пауза, той добави: — Но най-голямо удоволствие ми доставя да наблюдавам страха им пред смъртта. Ти приготви ли се вече? Вярваш ли в нещо? Знаеш ли къде ще отидеш — на небето или в ада, когато смъртта те погълне за миг?

— Да — отговорих. — Знам къде ще отида.

— Кажи де, къде? — попита злобно той.

— Там, където ти никога няма да отидеш, Юллвен. И още по-далеч. Защото, когато кръвта ти съвсем изтече от тялото ти, аз ще се разхождам по улицата, ей там долу — посочих с ръка към прозореца. — И ще живея.

— Само фантазии — излая той.

— Това е нещо, в което съм убеден — казах и отскочих настрана. Но така и не успях да стигна по-далеч от прозореца. Препънах се в една изтривалка и се ударих слепешката в стената, паднах, подгъвайки колена, и чух ужасния гръм зад себе си. Куршумът удари със страшна сила в стената точно зад мястото, където бях стоял, и на пода се посипа мазилка. Чу се още един изстрел и аз запълзях на четири крака, като последна защита против смъртта, очаквайки несъзнателно следващия изстрел — последния.

Но повече не се гръмна. Единственото нещо, което се чуваше, беше ниското, виещо ридание на Елисе Блум и оглушителната, всеобхватна тишина, която настъпва след подобни изстрели в малки стаи.

След известно време се надигнах и се огледах наоколо с недоумение, сякаш бях възкръснал.

Втория път Харалд Юллвен бе захапал пистолета и тогава бе натиснал спусъка. Върху стената зад него, между портретите на Адолф Хитлер и Видкюн Квислинг, изстрелът беше изрисувал сиво-червена неправилна розетка от мозъчна маса и кръв.

Оставих Елисе Блум да се обади в полицията или на когото пожелае. А аз напуснах къщата като след пиянство. Двата изстрела все още ехтяха в ушите ми и едва виждах къде вървя.

Харалд Юллвен беше мъртъв. Той не ми разказа нищо, нито за Ялмар Нюмарк, нито за някой друг. Но това вече не ми беше необходимо. Знаех отговорите на задачите.

Долу край кея има едни неприветливи, боядисани в червено телефонни будки, от онези, които се виждат край всички кейове на западното крайбрежие, та когато се завръщаш от далечно плаване, да можеш веднага да избереш номера на хора, отдавна забравили за съществуването ти, и да слушаш сигнала „заето“, докато студът щипе краката ти.

Влязох в будката, мушнах монета и набрах частния номер на Конрад Фанебюст. Жената, която вдигна телефона, каза, че Фанебюст не си е вкъщи.

— А къде е? — попитах аз.

— Има прием, в общината.

Благодарих и затворих.

След няколко минути се намирах пред сградата на общината, тази преграда от стъкло и бетон, построена като паметник на голямата лудост от седемдесетте години. На първия етаж ми казаха къде ще се състои приемът.

Качих се с асансьора до последния етаж — тринайсетия — и следвайки шума от гласовете, намерих голямата зала за приеми.

Но залата беше полупразна, хората в нея се бяха разпръснали на групички около една дълга маса за студени закуски. Обществото се състоеше от повече или по-малко известни корифеи. Забелязах най-малко двама корабопритежатели, които бяха пред фалит и подлежаха на следствие, заедно с други представители на търговското корабоплаване и деловите среди. Двама отдавна пенсионирани бивши кметове разговаряха само помежду си, а един политик от Социалистическата лява партия се обслужваше непрекъснато със студени месни закуски. Една известна жена от Работническата партия се смееше с дълбок, заразителен смях, който въобще не преставаше. Един член на градското ръководство на Християнската народна партия, който напълно последователно гласуваше против всички молби за получаване на право за продажба на спиртни напитки, отдавна беше изпил четвъртата си чаша розе, съдейки по блясъка на очите му. По-нататък, в ъгъла, бе застанал сегашният кмет, строен и обгорял от слънцето, сякаш кантората му беше солариум, и позираше пред фотоапаратите на представителите на печата заедно с група ниски, добродушни азиатци. Предположих, че те са членове на търговската делегация, в чиято чест бе уреден този прием.

Конрад Фанебюст стоеше по-настрана, сам, и си похапваше от една чиния, използвайки дълга двузъба вилица. Прекосих залата точно срещу него и той вдигна главата си. Лицето му не изрази нищо друго, освен лека изненада, но ръцете му спряха да се движат и той остана да стои с вилицата в ръка, на единия зъбец на която висеше парче бифтек.