Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Отново ме прониза мисълта за съдбата, неумолима и невероятна, за това, че пътят може би ще свърши тук, за двама ни или за трима ни. Но не това бяха хората, с които мислех да умирам заедно. Не това бе стаята, в която си бях избрал да загина.

— А през хиляда деветстотин седемдесет и първа… — започнах аз.

— Затвори си устата — изрева той. — Стига си бръщолевил. Не искам… — За секунда гласът му пресекна. — Ще ти разкажа за пожара. Не беше така, както си го мислиш. Но Хелебюст не се интересуваше от предупрежденията. Той се интересуваше от парите, които щеше да получи от застраховката. И разбира се, смяташе, че хората ще успеят да се измъкнат. Всички с изключение на…

— Холгер Карлсен.

— Спомням си, когато гръмна. Бях убеден, че всички вътре са мъртви, но бях принуден да вляза, трябваше да видя какво е станало с Холгер Карлсен. И добре, че го направих, за щастие.

— В противен случай той щеше да оцелее?

— Или щеше да… — Не се доизказа и стисна зъби, този път не от злоба, а от болка. Тихо простена: — О, сатана мой черен!

— Не разбираш ли, че трябва да идеш на лекар? — избухнах аз.

— Харалд! — каза Елисе Блум и тръгна към него.

Той я погледна диво:

— Стой си на място. Ще те застрелям, Елисе!

Пистолетът се обърна към нея и аз преместих тежестта си, но дулото отново се насочи към мен.

Застинах на мястото си. Елисе Блум коленичи на пода и скри лице в ръцете си. На тила й ясно се виждаше разликата между косата и перуката. Роклята се бе разтворила отгоре и откриваше слабия й и леснораним врат. Но никой не я поглади по косата. Никой не я утеши.

Не свалях поглед от Харалд Юллвен. Той седеше като натегната пружина, изправен от болка и отчаяние, а пистолетът, черен и блестящ от смазката, беше единствената му опорна точка.

Краката ме заболяха и не знаех колко дълго ще издържа да стоя прав. Напрежението на тялото се беше предало надолу и мускулите на прасците ми потрепваха. Заболяха ме бедрата и слабините, а стомахът ми се свиваше безжалостно пред страха от смъртта. Почти сляпо посочих с глава двете фотографии на стената зад гърба му и казах:

— Ти не си променил убежденията си, въпреки че са минали толкова години?

— Ние сме много повече, отколкото си мислиш, Веум. Скоро ще се събудим отново за живот, а младежта е на наша страна. Вестниците се опитват да го скрият, ала ние ставаме все повече и повече. В Германия, в Норвегия, та дори и в Англия.

— Старият най-зъл враг? — казах меко аз. — Замък на демокрацията?

— Ние сме истински демократи, Веум. — Той се разгорещи. — Ние сме истинското бъдеще, ние сме тези, които ще очистят човечеството и ще го преродят. Сега има прекалено много мръсотия и нищета, расови кръстоски и объркване на границите. Но хората на бъдещето ще бъдат чисти и бели, преродени.

— Измити в баня от кръв и огън?

— В освобождаващо чистилище от желязо. Ние ще изтрием от лицето на земята джуджетата и болшевиките, евреите и чернокожите. Всички те, недостойните и нечистите, ще бъдат изхвърлени, унищожени…

Очите му гледаха невиждащи, за миг станаха дори стъклени и аз отново преместих тежестта на тялото си. Но погледът му се възвърна внезапно и трите очи пак се вторачиха в мен — черното студено око на цевта, а над него — неговият тъмен поглед.

— Може би ти си евреин, Веум?

Вдигнах ръка към русата си коса:

— Приличам ли ти на такъв?

— Или може би си болшевик?

Отърсих се. Направих нов опит да върна и мен, и него към действителността.

— А през хиляда деветстотин седемдесет и първа, какво беше…

— Млъкни, вече казах! — Пистолетът затрепери. — Казах, че ще научиш за пожара. Всичко стана така, както го бях замислил. За мен обаче се носеха някакви слухове и ние с него се договорихме, че няма да е много умно той да ми плаща в брой. Но тъй като с Елисе вече се бяхме събрали, аз бях доволен да живея на нейна сметка. Тя не знаеше нищо. Не беше в кантората, когато Холгер Карлсен дойде да се оплаква. Там бяхме само Хелебюст, госпожица Педершен и аз. А Хелебюст държеше госпожицата в ръцете си. Елисе подразбра, че има нещо, но се успокои, че това нещо между мен и Хелебюст датира от времето на войната. Приемаше ме такъв, какъвто си бях, Веум — не родоотстъпник, а мъченик на делото, на бъдещето.

— Мъченик на бъдещето — повторих аз, почти без глас.

— А защо, мислиш, съм се заел да ти разказвам всичко това, Веум? — Жълтите му зъби се показаха отново: — А?

Вдигнах рамене и разперих ръце, сякаш недоумявах.

Той отново стисна здраво пистолета.