Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Лицето на Хамре доби кисело изражение.

— Веум, хайде да не ставаме мелодраматични. Прекрасно разбирам, че си отчаян от смъртта на близкия си приятел, но мога да те уверя, че и на нас не ни харесва да губим пенсионираните си колеги по такъв начин.

— Знам. Но защо тогава не виждаш това, което просто се набива в очи. Най-напред го прегазват с автомобил. След това го намираме мъртъв в леглото още първия ден, след като са го изписали от болницата.

— Отпърво трябва да разберем причината за смъртта му.

— Обзалагам се, че е бил удушен.

Той сви рамене.

Аз продължих:

— Възглавницата. Беше на пода, макар че най-естественото й място е под главата му, нали? Стар, неподвижен мъж в леглото и една възглавница… Всеки би могъл да му отнеме живота — една жена, едно дете дори…

Той набърчи чело.

— Това ще разберем от аутопсията. Междувременно ще извършим най-щателен оглед на жилището му и ще разпитаме подробно домашната помощница, за да ни опише куция мъж и да започнем издирването му. Бъди сигурен, че ще направим всичко, на което сме способни. За това можеш да бъдеш спокоен.

— А кашончето с изрезките от вестниците? Уверен съм, че Ялмар не го е изнасял от квартирата си. Нещастието с прегазването го сполетя така неочаквано… Но съм убеден, че щеше да ми каже, ако бе преместил тези документи на друго място. За мен изчезването на кутията е мотив.

— Само че, Веум, слушай. Искам да ти кажа нещо съвсем честно. Ти си единственият, който е виждал тази картонена кутия и…

— Сигурен съм, че и други са я видели. Разбери!

— Вече казах, че ще сторим всичко възможно. Ти обаче сам знаеш, че никакво твърдение не си струва и хартията, на която е написано, ако не е подкрепено с веществени доказателства или в подобаващи свидетелски показания.

Кимнах мрачно с глава. Той беше прав, че в цялата работа нямаше много обещаващи моменти. Защо ли не помислих предварително за всичко? Трябваше да взема ключа от жилището още когато сгазиха Ялмар Нюмарк и да прибера оттам картонената му кутия с документите на по-сигурно и безопасно място. Материалите от кашончето бяха не само изключителни, но и единствени. Имах опасението, че ако вече са изчезнали, истината за аферата с пожара в „Пофугл“ щеше да остане завинаги потулена, а самоличността на Ротеифтен завинаги забулена в тайна. Тоест Ялмар Нюмарк щеше да отнесе със себе си сетния интерес към онези събития там, където никой не се рови в стари архиви и не се занимава с неразкрити случаи.

— Нещо друго да те интересува? — попитах аз Якоб В. Хамре.

— Не.

— Ще ми се обадиш ли, като получиш резултатите от аутопсията?

— Да. В името на старото… приятелство. — Паузата преди последната дума означаваше много повече от всичко, което бе казал досега.

Дните с такива внезапни смъртни случаи са дни, които сякаш спират хода си. Останах в кантората си няколко часа след разговора с Хамре. За повечето хора работното време бе свършило и градът скоро щеше да опустее. Някой сякаш с един замах бе очистил небето от сивата пелена. Само две-три, почти разкъсани малки облачета, висяха над Аскьой, огрени от косо падащите лъчи на следобедното слънце. Градът се изпълни със златиста светлина, която се разля между строгите фасади на къщите, изписа различни фигури върху уличното платно и заблестя в стъклата на прозорците. След като излязох от полицейския участък, аз вече не бях в състояние да правя нищо смислено. Обядвах в кафетерията на втория етаж и прочетох следобедните вестници в кантората на четвъртия. Стоях пред отворения прозорец и слушах долитащите до мен отзвуци от умиращия делник. Но не всички имаха почивка. За някои новият работен ден току-що започваше. Долу на площада уличният проповедник бе започнал да се приготвя.

Той се намираше на това място, откакто си го спомням, с все същото слабо лице, все същата развяна от вятъра коса и с все същия възторг в гласа си, когато говореше за Исус. Образ, сякаш отронен от наивните ми детски представи, в които нещата се деляха само на добро и зло. Господ — бог бе мъж с бяла брада, подаващ се горе между пурпурни облаци, а смъртта бе нещо далечно и непонятно, което въобще не ме засягаше и сполетяваше било бандитите и индианците в авантюристичната Америка, било дядовците и бабите, когато достигаха дълбока старост.

Проповедникът беше около петдесетгодишен и сигурно е стоял пак на същото място и когато съм бил момче. Струваше ми се, че винаги е бил там. Другите проповедници идваха и си отиваха. Офицери от Армията на спасението и лицемерни шведи с прически тип „Елвис“, русокоси момичета с плисирани поли до коленете пееха екзалтирано за блаженство и щастие. Но сега там нямаше никой друг освен този проповедник, останал в нашето време на безверие като последния мохикан. Усмихнат, но гънките около устата му таяха горчивина. А възторгът му дали не скриваше разочарованието, което му носеха непрекъснато подиграващите го пийнали младежи и стари бараби?