Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Той вече бе нагласил високоговорителите и ги включи към електрическия си акордеон. Взе няколко пробни тона и започна:

Не — никаква горчивина, никакво разочарование, все същият вибриращ от радост тембър, както винаги. Пееше в радостен унес, който неизменно ме караше да му завиждам и който, честно казано, не можех да разбера.

Той продължаваше да пее и гласът му се превърна в звуков фон на мислите ми.

Представих си как Ялмар Нюмарк се възнася към райската врата, облечен в стария си костюм, с навития на руло вестник, стиснат в юмрук — косата му леко разрешена, а костюмът малко поизмачкан от това прекалено бързо заминаване. Видях пред себе си райската врата такава, каквато винаги съм си я представял в своята детска наивност, и то тъкмо когато слушах да пеят същата тази песен: изградена върху основи от снежнобели облаци, искряща с обсипалите я бисери, сияйно заслепяваща на ярката слънчева светлина. Ялмар Нюмарк чука на тази врата и тя се отваря. Представих си го как стои пред нея и чака, дишайки учестено, как се оглежда подобно на продавач на лотарийни билети, когато клиентът изважда пари да му плати. В това време вътре търсят дали фигурира в картотеката, ако, разбира се, и там вече не са преминали към използването на компютри. После вратата отново се отваря и Ялмар Нюмарк получава разрешение да влезе вътре.

Отидох на прозореца и погледнах надолу. Сега проповедникът говореше, но никой не се спираше да го чуе. Някои толкова бързаха, че дори не поглеждаха встрани. Мина група млади момичета, които се запревиваха от смях. Долу на кея, почти под прозореца ми, бяха спрели японски туристи и фотоапаратите им неспирно щракаха. Фолклор, запечатан на фотолента — последният мохикан, все още жив, на централния площад в Берген.

В такива моменти се чувствах някак кръвно свързан с него. Там долу той говореше възторжено за Исус, а тук горе аз бях неговият единствен истински слушател, макар че не знаеше нищо за мен.

Когато свърши проповедта, той събра нещата си, размени по няколко думи с двама-трима от вечно шляещите се наоколо безделници, натовари автомобила си и потегли към дома. Отново седнах зад бюрото си, а тъмнината бавно изпълваше града, кантората и мен самия, докато всички се превърнахме в един мрак, в една материя, в една мисъл…

Сигурно съм задрямал. Щом отново отворих очи, в мен се бяха вторачили зелени и червени неонови светлини, мъртвата украса на нощта.

Когато повечето от жителите на града се завърнаха от отпуск и отново тръгнаха на работа, а учениците — на училище, изведнъж настъпи лято. То нахлу с пълна сила, пламтящо като любов на стари години. Градът бе сякаш залян от горещ прилив, който обаче не след дълго се отдръпна и във въздуха остана студеният лъх на есента, застанала пред прага.

Якоб Е. Хамре ми позвъни още на следващия ден.

— Реших да те изпреваря и пръв да ти се обадя — каза той.

— Я виж ти! — иронизирах аз.

— Получихме резултатите от аутопсията.

— И какво излиза от тях?

Той замълча за миг. После каза:

— Сърдечна слабост.

— Какво?

— Смъртта е настъпила вследствие сърдечна слабост. Съвсем просто и естествено за мъж на неговите години. Пък и ти сам знаеш на какви големи изпитания бе подложен организмът му през последните месеци. Лекарят каза, че всичко това може да се дължи и на нещастието, което му се случи и което до голяма степен разсипа здравето му. Той бе вече доста рухнал. Всъщност аз мисля, че…

— Да?

— … че смъртта бе за него избавление. Мъж като Ялмар Нюмарк трудно би живял като полуинвалид. По-добре, че всичко стана бързо.

— Да, разбира се. И така може да се гледа на случилото се.

— Аз поне така мисля.

— А останалите резултати?

Той бързо каза:

— Огледът продължава — после добави по-бавно, — но все още без особен резултат. Досега нищо не ни е подсказало, че случаят носи криминален характер.

— А мъжът, който е куцал?

— Видяла го е само домашната помощничка, но когато я разпитахме отново, тя вече не бе сигурна, че той наистина е куцал, вероятно така й се е сторило.

— Какво значи „Така й се е сторило?“ Ами картонената кутия, нима и нея не намерихте?

Гласът му прозвуча уморен:

— Не, Веум. Не я намерихме.

— Значи продължавате следствието?

— Да. Просто мислех, че това, което ти казах, може да те интересува и…

— Разбира се, Хамре. Благодаря ти, че се обади. Обаждането ти е вече регистрирано от другата страна на вратата към рая, в сивия шкаф с архивите, върху визитна картичка с твоето име.