Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— А какво ще кажеш за самото прегазване?

— Е, това е нещо друго. То си е престъпление. Водачът на автомобила бе длъжен да ни се обади за произшествието, дори и да е станало съвсем случайно.

— Значи това дело още не е приключило? — попитах аз и долових сарказма в собствения си глас.

— Не. Не е.

— И вие водите следствието както трябва, нали?

Той ме погледна отегчен:

— Слушай, Веум, честно казано, ти поне много добре знаеш с какви неща трябва да се справяме. Ние…

— Спести си наставническия тон, Хамре! Искам само да знам дали ще го доведете докрай, или не.

В очите му съзрях гневни пламъчета и той нервно прокара ръка през косата си.

— По дяволите, Веум. Ако изникне нещо ново, ще продължим работата. Но не сме в състояние сами да си създадем следи. Пък и доста време мина от това прегазване. В самото начало направихме всичко, което бе по силите ни. Тогава следите бяха пресни, а на свидетелите можеше да се вярва. Чрез печата и телевизията помолихме всички, които са видели нещо, да имат добрината и гражданското съзнание да се обадят в полицията. Никой не се отзова. А автомобилът беше краден. Вътре в него не намерихме никакви отпечатъци от пръсти. Не съществуват дори най-нищожни поводи да се заподозре който и да било. Престъпникът, той или тя, са, буквално казано, невидими.

— Невидими? — повторих аз.

Към нас се приближаваха Вадхайм и шефът на криминалния отдел. Казах замислено и съвсем тихо, така че само Хамре да ме чуе:

— Те сякаш са се завърнали обратно в онова минало, от което са дошли…

Хамре ми хвърли скептичен поглед, Вадхайм и шефът на „криминалния“ се спряха. През дебелите стъкла на очилата си шефът се взираше в мен. Тъмната му коса бе заресана назад и откриваше високо изпъкнало чело. Той ми протегна ръка и се представи. Направих същото.

— Слушал съм за вас, Веум — каза.

Но от израза на лицето му не съдех, че това, което бе слушал за мен, е било приятно, така че не се впуснахме в разговор на тази тема.

— Бях близък приятел на Ялмар Нюмарк — продумах.

— О, били сте негов приятел? — този път шефът на „криминалния“ ме погледна по-топло.

— Разбрах, че сте прекратили следствието.

— Прекратили, та прекратили! Вие сам знаете, че следствие, свързано със смъртен случай, никога не се прекратява, Веум. Ако на повърхността изплува нещо ново, то…

— Нещо ново? Какво по-точно? Още нечий труп?

— Е, е… — Зад стъклата на очилата му проблеснаха насмешливи пламъчета. — Това е вече прекалено.

„Приятелите и колегите“ на Ялмар Нюмарк, както бе подписан некрологът, вече напускаха тясното площадче пред църквата. Присъствието на тримата полицейски следователи ме изнервяше, имах чувството, че съм хлапак, захванал се да води теологически диспут с трима епископи. Тръгнахме към изхода. Успоредно с Улрикен се издигаха стълбовете на новата въжена линия, която най-сетне отново бе пусната в действие след нещастния случай от 1974 година. За съжаление обаче никой не желаеше да ползва този лифт, тъй като билетите бяха скъпи и струваха колкото тези за цирка, та компанията, която го притежаваше, бе застрашена от фалит.

Пред портала навън Вадхайм ме попита дали не искам да ме закара до града. Благодарих и отказах под предлог, че предпочитам да подишам чист въздух.

Вадхайм и шефът на криминалния отдел ми кимнаха дружески за довиждане, докато Хамре измърмори нещо неразбираемо за раздяла и подкара автомобила, в който се настаниха и те.

Поех нагоре през Ощаволен, после се спуснах по Калфарет. Задуха вятър и във въздуха се носеше влажният дъх на предстоящ дъждец. В районите, край които минавах, хората живееха в големи, уединени вили, толкова големи и непрактични, че сигурно се чувстваха в тях като в хамбари. А Ялмар Нюмарк бе живял другаде, в тясна стаичка с безцветни тапети, на най-горния етаж в неизмазана стара кооперация. И там беше умрял.

Но от естествена смърт или?…

Докато крачех по тротоара на Калведалсвайен срещу пивоварната „Ханса“ и съзерцавах прехласващия изглед към Стуре Люнгегорсван и още по-нататък — към планините, заобикалящи града откъм другата му страна, аз се зарекох, че каквото и да стане, ще разкрия истината за смъртта на Ялмар Нюмарк.

Че ще разбуля мистерията.

Заклех се да разбера дали Ялмар Нюмарк е бил сполетян от естествена смърт, пък ако ще и да се върна с двайсет или трийсет години в миналото, за да намеря неговия убиец.

Дъждът ме застигна долу, до някогашната градска порта, и ме намокри тъй, сякаш някоя ядосана перачка ме бе заляла с мръсна вода нейде отгоре, от някакво корито над облаците.