Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Дано е така, Веум.

Затворих телефона.

След една седмица прочетох във вестника известието за смъртта на Ялмар. По-семпло не можеше да бъде:

„Нашият стар другар

Ялмар Нюмарк

Почина внезапно на седемдесетгодишна възраст.

Приятели и другари“

Погребението щеше да се състои на следващия ден. Изрязах некролога и го оставих на бюрото си редом с другите хартии и документи, натрупани в хода на делата, с които се занимавах.

В деня на погребението на Ялмар Нюмарк лятото пак се върна. Небето си навлече сива риза, а въздухът бе наситен с тъжен аромат на късно лято. Всичко това подхождаше на повода, който ни бе събрал.

Чакълът по алеите между гробовете скърцаше под краката ми. Старите паметници се бяха килнали като възрастни хора, страдащи от болки в кръста. Буквите, издълбани по тях, изпращаха във вселената кратките си послания — едно име и две години — един жизнен път, изразен с няколко знака. Всичко и нищо — няколко букви и осем цифри. Всички унижения и всички радости. Всичката мъка и всичкият смях, които не могат да се издълбаят на камък, а са скрити зад имената и годините, в земята под наклонилите се в различни посоки надгробия, под посърналите цветя и обраслите с трева могилки.

Пред църквата чакаше малка групичка. Там бе и шефът на криминалния отдел, с когото не се познавах лично. Той имаше вид на висш чиновник и носеше очила с доста голям диоптър. Зърнах и Вадхайм, в чийто поглед се четеше много повече тъга, отколкото издаваше с външния си вид. Към нас се присъединиха и други полицейски служители, много от които вече бяха пенсионери. Якоб Е. Хамре пристигна тичешком в последния момент с развети поли на палтото си, с разрошена от резкия полъх на вятъра коса. Вътре в църквата, в бяло боядисания ковчег, ни чакаше Ялмар Нюмарк.

Влязохме в определеното време. Преброих единайсет души и нито една жена, а с изключение на Хамре и мен всички останали бяха на възраст над петдесетте.

Самият некролог показваше колко самотно бе живял Ялмар Нюмарк. В него не фигурираха нито семейство, нито едно конкретно име — само анонимният подпис „приятели и колеги“. Ковчегът беше украсен с венец от сдружението на полицаите и с два букета цветя. Единият бе от мен.

Свещеникът също прехвърляше петдесетте. Речта, която произнесе, бе шаблонна и безпристрастна. И ако на някого бе заседнала буца в гърлото, това в никакъв случай не се дължеше на неговото слово.

В заключение той хвърли върху ковчега няколко бучки пръст.

— От пръст си и пръст ще станеш…

Гробарите дръпнаха въжетата и ковчегът на Ялмар Нюмарк потъна към подземието, където щяха да го кремират, а прахта да оставят в урната, която след това щеше да заеме полагаемото й се място в гробищата. Той щеше да почива, докато мястото около него не отеснее и един ден не преместят гроба му другаде и името му в друг списък. Скалистите чукари щяха да бдят над съня му поне четвърт век, сняг и дъжд щяха да покриват земята над него, други хора щяха да умират и да се събират наоколо подобно на небесен хор, който се подготвя за пеене. Може би и аз щях да се присъединя към тях преди още да преместят гроба му. Ние не знаем нищо за смъртта, не знаем кога ще дойде, не знаем какво има подир нея. Един автомобил иззад ъгъла, една възглавница на пода… Такава е смъртта, загадъчна и непобедима, обрулваща като есенните хали; безспирна като вечния кръговрат на годишните времена.

Както става винаги, неколцина поспряха пред църквата да си побъбрят. Поздравих някои от старите колеги на Ялмар Нюмарк. Въпреки че не го бяха виждали отдавна, те бяха нажалени, че си е отишъл завинаги.

Отправих се към Хамре, който не пропусна да ми направи знак, че отново много бърза за някъде. Погледна ме недоволно, сякаш бях собствената му гузна съвест.

— А сега? Нещо ново? — попитах го аз.

Той процеди през стиснати, почти побелели устни:

— Не. Нямаме никакви основания да хвърляме тъй ценна работна сила в разследването на този случай, Веум. Досега нищо не ни подсказа, че характерът му е криминален. Просто нещастно съвпадение на обстоятелствата, и толкоз. Смъртта е настъпила вследствие сърдечна слабост. Нямаше признаци за удушване, извършено с възглавницата като средство за убийство. Двамата санитари носачи не могат да потвърдят, че са оставили вратата отворена, напротив, те твърде се колебаят… Онази картонена кутия… е, добре… — Той вдигна неопределено рамене. — Нюмарк може би и сам я е занесъл на друго място, преди да го блъсне колата. Ти нали каза, че е бил особено потиснат в деня, в който сте се видели в заведението. Много хора, изпаднали в депресия, се опитват да се отърват от миналото, захвърляйки го в кофата за боклук или в бумтящата печка…