Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Действаме и проверяваме — измърмори той.

— Какво толкова? — попитах.

— Ти знаеш. — Той хвърли боязлив поглед към дежурния и закрета нагоре.

Край мен мина, без да ме забележи, Ева Йенсен. Проследих я с поглед. Походката й бе плавна. Може би играеше хандбал или тренираше лека атлетика. Вадхайм не видях.

Най-сетне Хамре се показа отново. С поглед и свил пръст на кука, той ми даде знак да тръгна с него.

Качих се на четвъртия етаж и влязох в канцеларията му. Той заключи вратата след мен и ме покани да седна. Погледнах часовника си. Бяха минали цели два часа. Надявах се да не ми отнеме много време.

Седна зад бюрото и започна веднага по същество:

— Говорихме с двамата санитари носачи, които са го придружили до дома от болницата. Не бяха много сигурни. Качили го чак догоре. Трябвало е да върви сам, но имал проблеми при изкачването на стълбите.

На гърлото ми заседна буца.

— Представям си. Качили са го горе и са го захвърлили. Като кошче за боклук.

Той ме погледна безпомощно:

— Да не мислиш, че това ми харесва, Веум. Но тези младежи не са могли да направят нищо повече. Получили са определено нареждане. Администрацията на болницата е също така безпомощна — свързана с тарифните договори и със законите за условията на труда, с пресметнат до последен грош бюджет и с недостиг на персонал. Освен това сега е сезон на отпуски. Те дори е трябвало просто да го оставят да си иде.

Казах горчиво:

— Да, трябвало е. Израснали в благоденствие администратори, които седят и раздробяват бюджета, предоставен им от също тъй израснали в благоденствие държавници. Някога да си чул за умрели от глад политици, на които по милост е била отпусната домашна помощ за по няколко часа на седмица, или чиито трупове се разлагат в тесни квартири, защото никой не идва при тях и няма кой да разбере, че са умрели? Чувал ли си такова нещо да се е случило с политици, а?

— Не.

— Това е привилегия на бедните нещастници, които са сторили грешката да остареят в това така наречено „общество на благоденствието“. Бедните нещастници, плащали сума пари от заплатите си за данъци през целия свой живот, но на които нищо не им се полага.

— Знаеш как е, Веум. Всеки иска своето. Тук при нас също сме много малко. Да беше погледнал само в списъците за извънредно работно време.

Казах уморено:

— Знам, знам. Но има още по-слаби социални групи от вас. Хора, излезли в пенсия. Младежи, които чакат на опашка за работа. За старите полагаме грижи да умрат колкото се може по-бързо. Младите стават наркомани или алкохолици, доста от тях. Ние не сме за оплакване, Хамре, такива като теб и мен. Или имаме любовни мъки, или работим извънредно, ето това са ни проблемите. Проблеми — лукс, Хамре, разбираш ли?

Той тежко ме погледна и каза:

— Ти също крадеш от извънработното ми време, Веум. Нека продължим оттам, където ме прекъсна.

— Съжалявам. Аз…

— Моля, моля, всичко е наред.

— Ти разбираш, Ялмар Нюмарк и аз, ние…

— Казах, че всичко е наред, Веум. Може ли да продължа?

Отпуснах безсилно ръце. На хората вече не им остава време да слушат разкази за приятелство. Едва успяват да ти обърнат внимание. Страхуват се, че това ще доведе до няколко минути извънработно стоене в службата.

Той продължи:

— Бяхме стигнали до момента, когато санитарите му помогнали да се качи в квартирата си. Дори го попитали дали желае да му приготвят нещо за ядене. Той отговорил, че има голямо желание да си полегне. Щял да почака домашната помощница да му донесе обед. Те му помогнали да легне. После… после си тръгнали.

— Да, точно така. И оставили вратата отворена, както им е било наредено?

— Именно в това не бяха сигурни. Знаеш как става, когато двама души трябва да свършат обща работа. Единият се надява, че ще я свърши другият, който пък от своя страна смята, че първият вече е свършил работата. Ето защо те не можаха да гарантират нищо определено. Единият предполагаше все пак, че бил пуснал секрета на ключалката и притворил вратата след себе си.

— В такъв случай можем да приемем, че вратата е била оставена отворена. Когато обаче домашната помощница и аз пристигнахме, тя беше затворена.

— Значи домашната помощничка е дошла преди теб?

— Да. Тя беше вече горе, когато аз дойдох, и… Вие какво, да не би да подозирате, че тя…

— Никого не подозираме, Веум.

— Както вече казах, тя ми съобщи, че видяла един мъж да излиза от къщата, малко преди тя да влезе вътре. Мъж, който накуцвал с единия крак.