Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Добре де — обади се Хамре нетърпеливо. — Но…

— Ялмар Нюмарк е вътре. Възглавницата лежи на пода, като че ли някой я е използвал, за да… Аз бих разследвал този смъртен случай. Ако има признаци за смърт от задушаване, бих сметнал това за доста подозрително.

Хамре търпеливо затвори очи, сякаш искаше да ми каже, че трябва да престана да поучавам полицията какво да прави.

Продължих припряно:

— Когато бях тук за последен път, Ялмар Нюмарк ми показа картонена кутия, пълна със стари материали относно разследването на пожара в „Пофугл“: изрезки от вестници, документи от делото и протоколи от разпитите, технически рапорти на експертите и т.н. А сега не намирам никъде кутията.

— О, вече всичко си огледал и проверил! — сви устни той. — Оставил си навсякъде в жилището отпечатъци от пръстите си? Така, че да не могат да се намерят други?

— Това няма никакво значение, знаеш го по-добре от мен. Ако има чужди отпечатъци от пръсти, ще ги намериш въпреки всичко. Освен това не е сигурно дали този, който е бил тук, е трябвало да търси дълго. Последния път Ялмар Нюмарк донесе кашончето от спалнята. Било е или под леглото или горе на гардероба, може би в нощното шкафче. Според мен — под леглото. Този, който го е отнесъл…

— Ако някой въобще го е отнесъл — прекъсна ме Хамре.

Бе доста блед. И на него лятото не беше донесло много слънце. Брадата му беше набола и от него въобще се излъчваше нещо сиво и тежко, което не предвещаваше добро. Той се обърна към другите двама:

— Извикайте тези от нашите хора, които са необходими, и направете рутинен оглед на жилището. Вземам Веум с мен, за да запиша показанията му. — Той се обърна учтиво към Тура Ли: — Можете спокойно да отидете на другите си адреси, но бъдете така добра да ми се обадите по-късно днес в полицията.

Домашната помощница му кимна с благодарност. Хамре посочи вратата с главата си и каза сухо:

— Да тръгваме, Веум.

Излязох от вратата след Тура Ли. На прага се обърнах назад. Юн Андершен заинтересовано изучаваше портретите на родителите на Ялмар Нюмарк, а Педер Исаксен гледаше мрачно към перваза на прозореца, сякаш очакваше да намери там липсващите улики. Във вътрешната стая Ялмар Нюмарк лежеше като на лафет, изоставен като ненужна вещ.

Напуснах стаята и антрето със счупеното стъкло на вратата. По стълбите чух Тура Ли да казва нещо на Хамре, а той да й отговаря тихо и приятелски — съвсем в неговия стил. Аз ги последвах, изпълнен с неприятното чувство, че винаги пристигам много късно — съвсем в мой стил.

Когато наближихме дежурната стая пред криминалното отделение, Хамре ме помоли да почакам. Седнах на един стол срещу решетката, над която се бе навел застарял полицай, надянал очила и вглъбен в спортните страници на един от всекидневниците. Лицето му имаше тъжен израз, което никак не ме учуди. Местният първодивизионен футболен отбор бе загубил с голяма разлика предишния ден, а сега започваше да губи и футболният отбор от втора група.

Дежурната стая на едно криминално отделение има вид на чакалня в болница. Тези, които чакат там, може да не са смъртно болни, но повечето имат вид на такива. Някои седят и кършат пръсти. Други си мърморят тихо дълги, заучени наизуст речи, подготвени предварително за предстоящия разпит. „Волни птички“ идват и си отиват, някои съвсем проскубани, други с все още запазен блясък на перата. Сякаш гледах „модното ревю“ на сенчестата страна на живота. А на първия ред в партера седеше… Веум, надеждата, която се пере и не избелява.

Все едно, че чаках на зъболекар без предварително записване. Хората до мен биваха въвеждани вътре, а после извеждани. Имаше и моменти, в които седях съвсем сам.

Хамре излезе на няколко пъти при дежурния, без да ми даде знак да го последвам. Движеше се бързо: ефектен и енергичен мъж на върха на кариерата си. А аз размишлявах как би се чувствал човек в такова положение. Никога не съм бил на върха и сигурно не би ми понесло. Щеше да ми се завие свят. Край мен минаваха и други полицейски служители — истинска кавалкада от повече или по-малко успешни карикатури на човешки същества. Ето че изтрополя Данкерт Мюс като слон в любовния период. Елингсен и Бьо отново се бяха събрали, но Елингсен все още влачеше крака си, който бе счупил преди няколко години. Бе станал от леглото по-рано от определеното му от лекарите време, а може би жена му сама го бе изхвърлила оттам. Тя се казваше Вибеке и се познавахме още от училище. Не я бях виждал повече от десет години, но се забавлявах във весели за мен часове, да внушавам на Елингсен впечатлението, че често срещам жена му. Именно затова той не ме поздрави. Бьо обаче пожертва за мен бърз поглед и дискретен поздрав с вдигане на веждите си. Той бе по-дребен от Елингсен, с по-слабо лице и с още по-рядка растителност на главата. Юн Андершен направи по-голяма крачка: дойде при мен да разменим няколко думи.