Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Ялмар?

Никой не отвърна.

Зад мен тежко дишаше жената.

— Да не би…

Прекосих дневната, тръгнах към светлозелената врата, почуках бързо и я отворих, преди да изчакам отговор отвътре.

Наистина е удивително: когато човек отваря такива врати, почти винаги знае какво ще намери зад тях, знае го още в мига, в който ги отваря. Сякаш смъртта си има свое собствено, силно излъчване.

Ялмар Нюмарк беше на леглото. Завивката се бе смъкнала настрана. Едната му ръка висеше вяло надолу, без да достига пода, в нощното шкафче бяха опрени новите патерици, а върху него имаше чаша вода. Полупразна.

Лицето му не говореше нищо. Бе чуждо и някак по-различно, като частично стопена восъчна маска. В стаята се усещаше сладникав, тежък мирис и бе невъзможно да не се забележи дебелият слой прах по мебелите. Ялмар Нюмарк бе умрял в условия, напълно съответстващи на живота, който бе водил: заобиколен от нищо; без никого наоколо, насаме със себе си.

Обърнах се. Срещнах лицето на домашната помощница. Вече не изглеждаше уплашена. Изведнъж бе обзета от трезва и реалистична мобилизация, действаща й като успокоение. Върнах се обратно в дневната и казах:

— Би трябвало да позвъним някому.

Застанах с гръб към светлозелената врата. На шкафа пред мен стояха портретите на родителите на Ялмар Нюмарк — жълто-кафяви фотографии от началото на века — и ме обзе мисълта, че ако Ялмар Нюмарк олицетворяваше три поколения, родителите му са принадлежали към съвсем друго. Родили са се около 1870 година, по времето на Пруско-френската война, Парижката комуна и пробива на парламентаризма. Когато избухнала Първата световна война, те са били по-възрастни от мен днес, а Берген е бил град без автомобили, дърветата на Фльойен едва-едва са покарвали, а на сушата са излизали с лодка през Стуре Лунгегордеван.

Взрях се в портрета на бащата на Ялмар Нюмарк. Чертите на лицето си той бе наследил от него: четириъгълно и масивно, със здрава челюст. Косата беше къдрава, бухнала над челото му. Изразът — тържествен, както на всички хора, застанали пред фотограф по онова време.

Майката изглеждаше по-смирена. Лицето й се стесняваше към брадичката, а над челото й се пилееха руси къдрици, прихванати на кок. Тъмноока, умислена.

В съседната стая лежеше трупът на техния син, присъединил се към непрекъснато увеличаващото се мнозинство, към което отдавна принадлежаха родителите му, а от него сега бе останала само мъртва черупка и безизразна маска на лицето.

Огледах се. Стаята бе пуста и замърсена. Той бе изживял тук средната възраст на един обикновен човек. След известно време в нея ще се настанят нови хора, ще покрият пода с нов мокет, ще боядисат стените в ярки цветове, ще окачат пъстри пердета на прозорците, ще я украсят с цветя и картини, с мебели, сред които човек трябва да е йога, за да се чувства удобно.

Домашната помощница излезе от спалнята, погледна часовника си и каза:

— Изглежда, че нищо повече не можем да направим.

— Да — вяло отроних аз. — Нищо друго, освен да се обадим в полицията.

Широкото й лице стана сякаш още по-широко и плоско. Кожата на скулите й се изопна и аз почувствах как цялото й разписание за деня отива по дяволите.

— Полиция? Но защо? Вие да не би да мислите… — Тя ме погледна изпитателно.

— Самият той беше полицай — казах. — Преди един месец стана жертва на нещастен случай. Прегазване. Мисля, че ще бъде глупаво от наша страна, ако не се обадим в полицията.

Тя се съгласи.

Веднага предложих:

— Ще бъдете ли така любезна да сторите това? Аз ще остана тук.

— Добре. Мислите ли, че ще се наложи да даваме показания?

— Това става много бързо. Когато идвахте насам, не срещнахте ли някого по стълбите?

— По стълбите? Не.

— Никого?

Тя завъртя отрицателно глава и тръгна към вратата, но веднага се спря замислено:

— Тоест…

— Да?

— По стълбите не срещнах никого. Но идвах насам по улицата, от тук излезе един мъж. Да, да… Той обаче тръгна в обратна посока, та не успях добре да го видя.

— Мъж?

— Да. Той… — Жената прехапа устни и се замисли. — У него имаше нещо…

— Да?

Лицето й изведнъж се проясни и тя каза:

— Да. Точно това: леко влачеше единия си крак, като че ли куцаше.

Сякаш тежка и студена длан притисна гърдите ми:

— Сигурна ли сте, че той… че той наистина куцаше?

— Толкова сигурна, колкото че стоя сега тук. Важно ли е?

— Не знам. Но за бога, не забравяйте да го кажете в полицията! Не забравяйте!