Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Забрави това, Веум! — отсечено каза Ялмар. — Няма нужда да говорим повече за това! Разбираш ли? Да оставим мъртвите вълци на мира, разбираш ли?

Очите му сега искряха по младежки, потъмнели и пълни с болка като на човек, отритнат от любимата.

— Разбираш ли ме?

Мъжът на съседното легло се разсмя на една забавна сцена от немия филм, който гледаше от вътрешната страна на дебелите лещи на очилата си, а аз сграбчих ръката на Ялмар Нюмарк, здраво я стиснах в моята, като му кимнах, че разбирам. Да, разбрах го и се престорих, че всичко съм забравил.

Повече не разговаряхме на тази тема, а у Ялмар Нюмарк като че настъпи някакъв застой. Състоянието му се нормализираше, без обаче реално да се подобрява. В болницата казваха, че удивително бързо оздравява, но аз не забелязвах голяма промяна.

Юни се стопи като мокра следа по пресен асфалт.

И юли беше сив, дъждовен. Прекарах пет седмици в една вила край Сотра, която наех от мой далечен роднина, убеден, че е по-добре някой да му я пази, докато самият той прекарва отпуската си на юг, под по-слънчево небе.

Преди да замина, аз се притеснявах дали на Ялмар Нюмарк няма да липсват посещенията ми в болницата, но той май се почувства облекчен, когато му казах, че заминавам. Може би моето присъствие му напомняше за неща, които искаше да забрави, и щеше да се поправи по-бързо, ако изчезнех за известно време. Взех бутилка водка, риболовни принадлежности и спортно облекло, за да се установя известно време в най-периферната част на страната, там, където Атлантикът ближе чукарите с езика на сив вълк, а въздухът е изпълнен с мирис на водорасли.

Вилата се намираше на върха на отвесна подводна скала. По стръмен процеп в скалата се отиваше до стар навес за лодки и малък пристан, а отвъд заливчето личаха, сякаш захвърлени от нечия огромна ръка, няколко островчета — последната преграда на сушата срещу морето.

Далеч, далеч навътре водата се сливаше с небето, което невинаги можеше да се забележи в тези сиви летни дни с равномерен дъжд и слънце, всъщност само намек за слънце. Водата и небето се сливаха в едно. Намирах се сякаш в средата на огромно и сиво прогизнало платно, обвило късчето земя, върху което стоях.

Дните се нижеха в успокояващо еднообразен ритъм. Ставах сутрин, когато си исках, закусвах и пиех кафе по няколко часа. Пазарувах в най-близкия магазин, гребях с лодката на далечния си роднина до островчетата, където намирах райски кътчета и хапвах до обяд.

Всяка вечер правех кросове, които ставаха все по-дълги. Същевременно потребността ми от алкохол намаляваше. След като изпих шишето водка, не си купих друго, а с касата бира, която си бях докарал, изкарах четири седмици.

По тези места купуват бирата с каси. Хората си мислят, че така ще пият по-малко. Последната седмица минах само с кафе, мляко, чай и вода. Започнах да чувствам, че силата се възвръща в тялото ми. Бях изкарал дълга и объркана година с постоянно отливане от шишетата, които държах в кантората си.

Прекарах отпуската си сам. Томас замина за САЩ заедно с Беате и новия й съпруг, който бе получил стипендия за двумесечна специализация. Продължавах да го наричам „новия съпруг на Беате“, въпреки че бе живял с нея повече време от мен. Получих от Томас две картички. Едната беше от Дисниленд и съобщаваше, че никога не му е било така весело. Другата беше автентична снимка на труповете на Тим Еванс, Боб Далтън, Грат Далтън и Тексас Джек след легендарната престрелка с револвери в Кофейвил, Канзас, на 5 октомври 1892 година. На гърба й прочетох, че това пътешествие моят син не ще забрави, докато е жив.

Далечният роднина ми изпрати картичка от облените в лятна светлина небеса, за да ми извести, че там конякът е евтин, жените — склонни да се отдават, а слънцето греело през целия ден. Други писма не получих.

Вечер седях до големия прозорец на хола с чаша бира или малко водка (докато имах) и четях книги, които бяха така дебели, че щяха да ми бъдат нужни доста отпуски, за да ги прочета. Друг път само седях, взрян оттатък островчетата, докъдето очите ми позволяваха, в безкрайността на океана, сякаш там се намираха двери към един нов и по-честит свят. От време на време някоя по-голяма лодка прекосяваше малкото заливче, а долу на юг фарът разпращаше известията си: блинк… блинк… блинк…

Съседната вила се обитаваше от семейство с две малки деца. Бащата бе висок, попрегърбен, с очила. Майката бе от онези подвижни, прозрачни блондинки, които стават почти незабележими, щом си сложат бикини. Вечер ги различавах в светлината на свещите им.